От личен опит знам, че има два вида американци. Първият — як и очилат, е самото добродушие. Поздравява те като че си любимият му син, започва да действа с шейкъра преди да се огледаш къде си, пълни ти чашите с весел смях, тупа те по гърба, разказва ти вицове на ирландско наречие за двама ирландци на име Пат и Майк, и, с една дума, прави живота ти песен.
Другият тип, който клони към студените сивкави очи и квадратна челюст, гледа на английския си братовчед с безпокойство. Той не е добрият елф. Той мисли. Говори малко, вдишва дълбоко и някак болезнено. И всеки път, когато случайно срещнеш погледа му, като че се сблъскваш челно със сурова стрида.
Дж. Уошбърн Стоукър винаги е бил несменяемият вицепрезидент на този втори клас американци.
Ето защо установих с голямо облекчение, че тази вечер малко се е поотпуснал. Макар и не точно приветлив, създаваше смътната представа за приветливост, доколкото изобщо му беше възможно.
— Надявам се, не възразяваш срещу една тиха семейна вечеря, мистър Устър? — каза той, след като си стиснахме ръцете.
— Съвсем не. Дяволски мило, че ме покани — отвърнах аз, за да не остана по-назад във вежливостите.
— Само ти, Дуайт и аз. Дъщеря ми лежи, има главоболие — продължи той.
Ето ти неприятност.
— О? — успях да кажа.
— Опасявам се, че усилията миналата нощ са й дошли малко в повече — рече татенцето и в очите му се прокрадна нещо от старата подозрителност.
Долавяйки скрития смисъл, успях да разбера, че Полин е в немилост и е била изпратена в леглото без вечеря. Старият Стоукър не беше един от ония модерни родители с широки схващания. У него се наблюдаваше, както съм имал възможността да забележа, нещо от строгостта и непоклатимостта на старите пуритани. С две думи — Стоукър беше човек, който в областта на семейните отношения вярваше най-вече на желязната ръка.
Забелязвайки този поглед, ми беше малко трудно да оформя вежливия си въпрос.
— Тогава тя… ъ-ъ… ти… ъ-ъ…?
— Да. Беше съвсем прав, мистър Устър. Ходила е да поплува.
И още веднъж, докато говореше, долових подозрителния проблясък в очите му. Искаше ми се да кажа една-две добри думи за бедното момиче, но освен това, че момичетата са си такива, нещо, което премълчах, не ми дойде наум нищо по-подходящо.
В този момент един стюард обяви вечерята и ние влязохме.
Трябва да кажа, че имаше моменти по време на тази вечеря, когато съжалявах, че известни обстоятелства бяха предотвратили появата на дружинката от Замъка. Може да се учудите на изявлението ми, имайки предвид, че това, от което се нуждае всяка вечеря, за да е успешна, е отсъствието на сър Родерик Глосъп, вдовицата лейди Чъфнъл и сина на последната, Сийбъри. И все пак държа на мнението си. В атмосферата витаеше някаква неловкост, която малко или много обръщаше храната в устата ми на пепел. Ако този човек, Стоукър, не ме беше поканил така неочаквано, щях да си помисля, че му причинявам болка във вратните прешлени. През по-голямата част от времето той само седеше и преживяше в мрачно мълчание, като човек, на когото нещо му тежи. И когато проговори, беше с подчертана… така де… искам да кажа, не точно с ъгълчето на устата си, но нещо приблизително.
Аз от своя страна направих всичко възможно да поддържам разговора. Но едва след като младият Дуайт напусна масата и ние палехме пурите си, изглежда налучках темата, която го интересуваше, развеселяваше и въодушевяваше.
— Чудесна лодка, мистър Стоукър — рекох.
За пръв път нещо прилично на оживление се мерна на лицето му.
— Една от най-добрите.
— Не съм плавал много на яхта — признах аз. — И никога, освен веднъж на остров Уайт, не съм се качвал на толкова голяма.
Той изпуфтя с пурата си. Хвърли един поглед на чорчик в моята посока и после пак го отклони.
— Яхтата си има много предимства.
— О, естествено.
— Много място за гости.
— За цяла тумба.
— И когато дойдат, не могат да се изплъзнат толкова лесно и да стигнат брега.
Странен начин на виждане, но предполагам, че човек като Стоукър естествено има трудности в задържането на гостите си. Помислих си, че може да е имал неприятни случаи в миналото. Разбира се, нищо не прави повече един домакин да изглежда като глупак, от това да има гост в къщата си за дълга визита и после около обяд на втория ден да открие, че онзи се е изсулил към гарата.
— Искаш ли да разгледаш лодката? — попита той.
— Прекрасно — отвърнах.
— Ще се радвам да ти я покажа. Сега сме в главния салон.
— А-ха — вметнах аз.
— Ще ти покажа каютите.
Стоукър стана и двамата тръгнахме по коридори и тям подобни. Стигнахме една врата. Той я отвори и запали лампата.