Той открехна вратата, изниза се и отново ме остави сам.
Така се случи в кариерата ми, че вече два пъти ми се беше налагало да лежа в килия и да слушам как щракат ключове в ключалките. Първият път беше оня, за които спомена Чъфи, когато бях принуден да уверявам съдията, че съм Юстис Плимзол от Уест Дълуич. Колкото и да е странно, вторият път, както и първият, се случи вечерта след състезанието с лодки, когато влязох в партньорство с моя стар приятел Оливър Слипърлей в задигането на един полицейски шлем като сувенир, при което се установи, че под шлема е имало и полицай. И в двата случая свърших зад решетките и вероятно бихте си помислили, че стар арестант като мен досега би трябвало да е посвикнал.
Но сегашната фиеста беше нещо съвсем различно, преди се изправях единствено срещу перспективата за една умерена глоба. Сега се озовах очи в очи с доживотна присъда. Страничният наблюдател, имайки предвид хубостта на Полин и факта, че е наследница на повече от петдесет милиона кинта, би казал, че като се гърчех в душевна агония от брачната перспектива, вдигах прекалено шум за нищо. Несъмнено такъв наблюдател би си пожелал да има поне половината от моите дертове. Но истината бе една — аз наистина се гърчех, и при това с пълна пара.
Освен че не исках да се женя за Полин Стоукър, сериозна пречка бе и това, че знаех твърде добре нейното нежелание да се омъжва за мен. При последната си разлъка с Чъфи тя може и да го беше нахокала доста усърдно, но бях сигурен, че някъде дълбоко в гърдите й още се таи старата любов към него и й трябва само един тирбушон, за да из — вади отново на повърхността. А и Чъфи, при все че се беше сурнал с главата надолу по стълбите и бе изскочил навън в тъмната нощ, все още я обичаше. Така че, като се претеглят всички „за“ и „против“, ето какво излизаше — ако се оженя за това момиче, не само ще се насадя в соса, но и ще разбия сърцата както на булката си, така и на своя стар приятел от школско време. И ако това не оправдава въпросното гърчене, здраве му кажи.
Само една светлинка се виждаше в тунела — а именно, че старият Стоукър рече, че ще прати прислужника си с всичко необходимо за нощта. Може би Джийвс щеше да намери изхода.
И така, с чувството, че нито един букмейкър не би се поколебал да заложи сто към едно против, аз привърших пурата си и се проснах на леглото.
Все още се борех с покривката, когато вратата се отвори и едно почтително прокашляне ме уведоми, че Джийвс е налице. Ръцете му бяха пълни с дрехи от най-различен тип. Той ги остави на един стол и ме погледна с нещо, което бих нарекъл съчувствие.
— Мистър Стоукър ме инструктира да ви донеса пижамата, сър.
Издадох някакъв гъргорещ звук.
— Не пижама ми трябва, Джийвс, а крила на гълъб. Запознат ли си с последните събития?
— Да, сър.
— Кой ти ги каза?
— Моят информатор беше мис Стоукър, сър.
— Разговарял си с нея?
— Да, сър. Тя ми предаде накратко плановете на мистър Стоукър.
За пръв път, откакто започна тая зловеща афера, лъч надежда прониза гърдите ми.
— За бога, Джийвс, дойде ми идея. Нещата не са чак толкова зле, колкото си мислех.
— Така ли, сър?
— Да. Не разбираш ли? Дай му на стария Стоукър да си плещи… ъ-ъ…
— Небивалици, сър?
— Измишльотини.
— Измишльотини или небивалици, сър, както предпочитате.
— Та дай му на стария Стоукър да си плещи измишльотини колкото иска, няма да я бъде, Джийвс. Мис Стоукър просто ще си седне на ушите и няма да сътрудничи. Можеш да отведеш коня пред олтара, Джийвс, но не можеш да го накараш да пие.
— В последния си разговор с младата дама, сър, не останах с впечатление, че тя се възпротивява на плановете.
— Какво!
— Не, сър. Тя изглежда, ако мога да-се изразя така, примирена и предизвикателна.
— Не може да бъде и двете.
— Може, сър. Отношението на мис Стоукър отчасти е безразлично, като че вече нищо няма значение, но ми се струва още и повлияно от идеята, че влизайки в брачна връзка с вас, ще отправи — как да кажа — предизвикателен жест към Негова светлост.
— Предизвикателен жест?
— Да, сър.
— Искаш да кажеш, ще му натрие носа?
— Именно, сър.
— Каква глупава идея. Това момиче е изперкало.
— Известно е, че женската психология е странна, сър. Поетът Поуп…
— Остави сега поета Поуп на мира, Джийвс.
— Да, сър.
— Има моменти, в които на човек му се ще да чуе всичко за поета Поуп, и момента, в които изобщо не му пука.
— Много вярно, сър.
— Въпросът е, че съм затънал и с двата крака. Ако тя мисли така, значи нищо не може да ме спаси. Аз съм загубен.