Влязох в спалнята възможно най-бързо и налях вода от каната в легена, тъй като в малките вили на Чъфи нямаше баня. Намокрих лицето си и го натърках обилно със сапун. После, като го оплакнах добре, отидох пред огледалото и можете да си представите огорчението и почудата ми, когато открих, че все още съм черен като въглен. Като че ли не се бях докосвал до сапуна.
В такива моменти човек трябва да помисли малко и не след дълго разбрах каква е работата. Спомних си, че някъде бях чувал или чел, че в такива кризисни ситуации трябва да имаш масло. Тъкмо се канех да сляза долу и да взема, когато внезапно чух шум.
Човек в моето положение — на практика положението на преследван елен — трябва добре да обмисли какъв да бъде следващият му ход, когато чуе шум в къщата. Твърде възможно е това да беше Дж. Уошбърн Стоукър, хукнал по дирите ми. Защото ако е наминал към моята кабина, първото нещо, което би сторил, е да се втурне към вилата. Затова не трябваше да си играя на лъва, който скача от леговището си — каквото в момента ми се струваше моята спалня, а по-скоро на предпазливия охлюв, който подава глава от черупката си по време на буря. В конкретния случай застанах пред вратата и се ослушах.
Имаше какво да се чуе. Който и да вдигаше врявата, беше долу в дневната и в момента се бореше с мебелите. И струва ми се мисълта, че умен и практичен тип като татенцето Стоукър, ако е по следите ми, няма да си губи времето с такива неща, най-накрая ми вдъхна кураж да пристъпя на пръсти до парапета и да надзърна отгоре.
Трябва да ви кажа, че това, което нарекох дневна, беше нещо като салон, препълнен с мебели. Той съдържаше маса, голям часовник, поставен на стойка, диван, два стола и две-три стъклени витрини, пълни с препарирани птици. От мястото, където стоях, наведен над парапета, хващах пълната картина в полезрението си. Долу беше доста мрачно, но аз имах добра видимост, защото на полицата над камината гореше газена лампа. На нейната светлина се виждаше, че диванът е преобърнат, двата стола са изхвърлени през прозореца, а витрините с препарираните птици — смлени на брашно. В момента една неясна фигура в по-далечения ъгъл на стаята се опитваше да направи захват на големия часовник.
Не можех да кажа със сигурност кой от двамата беше в по-изгодни позиции. Ако бях настроен на спортна вълна, мисля, че бих бил по-склонен да заложа на часовника. Внезапна извивка на борците успя да разкрие лицето на смътната фигура и с голямо вълнение установих, че то е на Бринкли. Като заблудена овца, търсеща пътя обратно към стадото, този проклетник Бринкли се беше дотъркалял в къщи с двадесет и четири часа закъснение, при това пиян като талпа.
Както можете да предположите, у мен се събуди изрядният домакин. Забравих, че е неразумно да се разкривам пред чужди очи. Всичко, за което мислех, бе, че този нещастен почитател на петилетките срива до основи Устъровия дом.
— Бринкли! — измучах аз.
В началото въпросното лице изглежда реши, че това е гласът на часовника, защото се хвърли отгоре му с нови сили. Тогава внезапно очите му се спряха на мен. Той се разплете за миг от хватката с противника си и се опули насреща ми. Часовникът използва тази моментна слабост и след като се олюля напред-назад се установи с трясък в перпендикулярно положение. Удари тринадесет часа и потъна в мълчание.
— Бринкли! — повторих аз и бях готов да добавя „По дяволите“, когато някакъв пламък лумна в очите му, очи на човек, който всичко е проумял. За секунда той стоя така ококорен. После произведе страшен рев.
— Господи помилуй! Дяволът!
И като сграбчи един месарски нож, който беше сложил на полицата с идеята, че не се знае кога може да му потрябва, се втурна на подскоци по стълбите.
Е, бях на косъм. Ако някога имам правнуци — което в момента е една доста далечна перспектива — и те се съберат около мен за поредната вечерна приказка, ще им разкажа тази за моето спасение в спалнята секунда преди месарският нож да ме застигне. И ако в резултат те получат гърчове през нощта и се събудят с писъци, ще знам, че са придобили някаква далечна представа за чувствата на възрастния си роднина през тази злополучна нощ.
Ако кажем, че след като тресна вратата, заключи я, бутна стол срещу нея, а до стола леглото, та ако кажем, че след всичко това Бъртрам Устър се почувства напълно спокоен, то бихме изрекли едно предумишлено преувеличение. Не бих могъл да нарисувам душевното си състояние по-ясно от следното изявление: ако Дж. Уошбърн Стоукър в този момент се беше появил в къщи, щях да го приветствам като брат.
Бринкли беше на ключалката и ме умоляваше да изляза, за да види какъв е цветът на вътрешностите ми. И, за бога, това, което ми се стори върхът на цялата тая гадост, беше, че той говореше със същия почтителен глас както и преди. И продължаваше да ме нарича „сър“, което ми се виждаше ужасно тъпо. Искам да кажа, че ако викаш някого навън, за да го разфасоваш с месарски нож, е абсурдно да лепиш по едно „сър“ на всяко изречение. Двете неща просто не си пасват.