На този етап си помислих, че първото нещо, което трябва да направя, е да изясня очевидното недоразумение в главата му.
Прилепих устни към вратата.
— Всичко е наред, Бринкли.
— Ще бъде, ако излезете, сър — отвърна той вежливо.
— Искам да кажа, че аз не съм дяволът.
— О, сте, сте, сър.
— Казвам ти, че не съм.
— О, да, бе.
— Аз съм мистър Устър.
Той изпищя пронизително.
— Той е хванал там вътре мистър Устър!
В наше време не са много на мода старите монолози, затова предположих, че се обръща към някаква трета персона. Естествено, в този момент чух боботещо пухтене и един носов глас проговори.
— Какво е всичко това?
Беше моят бодърстващ съсед, полицейски сержант Ваулс.
Първото нещо, което изпитах, разбирайки, че законът е сред нас, бе това на безгранично облекчение. Имаше много неща у тоя бдителен човек, които не харесвах — например склонността му да си пъха носа в гаражите и бараките на хората, но каквото и да мислите за някои от привичките му, не можеше да се отрече, че е полезен в обстоятелства като горните. Да се справиш със смахнат камериер не е работа за всеки. Трябва ти авторитет и тежест. От тях гигантският пазител на реда имаше в излишък. И тъкмо щях да го подтикна към действие с поощрителни звуци през вратата, когато нещо ми подсказа, че ще е по-разумно да се въздържа.
Виждате ли, работата с тия бдителни полицейски сержанти, е че те задържат и разпитват. Намирайки Бъртрам Устър в недвусмислена ситуация да се разхожда из къщата с почернено лице, сержант Ваулс не би отминал случая само с повдигане на раменете и едно небрежно лека нощ. Както казах, той би ме задържал и разпитал. Като си припомни срещите ни миналата нощ, по всяка вероятност хрътката би погледнала на мен с безпокойство. Ще настоява да го придружа до полицейския участък, докато извести Чъфи да дойде и да каже какво ще е най-добре да се стори. Ще се викат доктори, ще ме налагат с лед… В резултат на всичко това най-вероятно ще ме задържат в района достатъчно дълго, за да може старият Стоукър да открие, че кабината ми е празна и в леглото ми не е лягано. После ще се втурне към брега да ме прибере и отново да ме окошари на яхтата.
Поразмислих, поразмислих и не се обадих. Само дишах тихо през носа.
Зад вратата се водеше накъсан диалог и ви давам честната си дума, че ако нямах сигурна информация за противното, бих казал, че тая странна птица Бринкли никога в живота си не е лизвала капка алкохол. Целият отпечатък на най-големия гуляй в историята върху него беше една по-остра нотка в изговора и кристално чиста артикулация, която приличаше повече на сребърна камбанка, отколкото на каквото и да било друго.
— Дяволът е там вътре, унищожава мистър Устър, сър — казваше той. И, освен в обявите по радиото, никъде не бях чувал глас с по-звънка настройка.
Човек би казал, че подобно изявление звучи доста сензационно, но то не бе регистрирано от сержант Ваулс с подобаваща бързина. Сержантът беше от ония люде, които обичат нещата да си идват по реда и да ги отмята едно по едно. За момента той се интересуваше изключително от месарския нож.
— Какво правиш тук с този нож? — запита той.
Нищо не би могло да бъде по-вежливо и почтително от отговорът на Бринкли.
— Взех го, за да атакувам дявола, сър.
— Какъв дявол? — запита сержант Ваулс, стигайки до следващия по ред въпрос.
— Черният дявол, сър.
— Черният?
— Да, сър. Той е в тая стая, убива мистър Устър.
Сега, след като вече стегна до същността, сержант Ваулс бе заинтригуван.
— В тази стая?
— Да, сър.
— Убива мистър Устър?
— Да, сър.
— Такова нещо не може да се допусне — заяви сержант Ваулс доста строго. Чух го, че цъка с език.
Последва властно потропване на вратата.
— Хей!
Запазих разумно тишина.
— Извинете, сър — чух да казва Бринкли и по шума от стъпки по стълбите подразбрах, че напуска нашия малък симпозиум — вероятно да си пробва пак силите с часовника.
Кокал четата на Ваулс отново удариха по вратата.
— Ти там вътре. Ехо!
Не издадох и звук.
— Вътре ли сте, мистър Устър?
Започвах да си мисля, че разговорът върви доста едностранчиво, но нямаше какво да сторя по въпроса. Приближих се до прозореца и надникнах, повече с идеята да минава времето, отколкото нещо друго — и едва сега, ако щете ми вярвайте — ми проблесна идеята, че може би ще мога да се измъкна от неприятната сцена. Не беше много високо от земята и с голяма доза облекчение започнах да връзвам един чаршаф на възли като средство за моето бягство.