За бога, не можах да се сетя за нито един минус, който да излезе насреща ми след това последно хрумване. Внимателно огледах нещата в търсене на такъв и след петата минута разбрах, че графа минуси нямаше какво повече да ми предложи. Бях я победил. Не можеше да издаде и гък.
Разбира се, трябваше да се сетя за това разрешение още в началото. Като си помислиш, дяволски очевидно. Джийвс вече трябва да е стигнал Замъка. Нужно е само да отида и да се свържа с него. Той може да ми донесе сто килограма масло на тепсия. И не само това, но и ще ми заеме достатъчно, за да си платя билета за Лондон, та даже и да си купя един млечен шоколад от машината на гарата. Направо фасулска работа.
Станах вдъхновен от пъна и потеглих. Спасявайки кожата си, както би могло да се нарече, бях пообъркал координатите, но скоро попаднах на главното шосе и не мисля, че мина повече от четвърт час, когато вече чуках на задната врата на Замъка.
Тя се отвори от дребно момиче — някаква прислужница от кухнята, както я окачествих — която като ме видя, зяпна за момент в панически ужас, а после с пронизителен писък се катурна, взе да се търкаля и да тропа с пети по пода. Не съм сигурен дали не й излезе и пяна на устата.
Операция „масло“
Трябва да си призная, че беше голям удар. Никога преди не бях подозирал колко важна роля играе лицето на човек. Искам да кажа, че Бъртрам Устър щеше да бъде посрещнат с уважение и почтителност, ако имаше само един лек загар. Всъщност, не бих се учудил, ако момиче със социално положение на кухненска прислужница би направило и реверанс. Мисля, че нещата биха стояли по коренно различен начин, ако имах някаква смъртна бледост или пък гнойни пъпки. Но само и единствено защото бях омазан с вакса, това създание от женски пол се въргаляше на изтривалката и мяташе къчове нагоре-надолу из коридора.
Е, разбира се, можех да направя само едно. Вече се чуваха гласове по коридора и след половин минута можех да очаквам стълпотворение от прислужници на сцената. Затова си плюх си на петите и изчезнах. И предполагайки, че съвсем скоро районът около задната врата подлежи на претърсване, обиколих сградата и се приютих в един храст недалече от главния вход.
Тук трябва да направя пауза. Стори ми се, че преди да продължа, е по-добре да анализирам ситуацията и да реша какво да предприема.
При други обстоятелства, ако бях полегнал в някое кресло с цигара в уста, вместо да клеча в тоя гаден листак и във врата ми да падат бръмбари, сигурно щях да изпитам голяма доза задоволство и въодушевление от пейзажа и околността като цяло. Винаги съм бил голям почитател на спокойствието на старата английска градина някъде по времето между края на вечерята и часа за лягане. От мястото си виждах целия силует на Замъка, очертан върху небето. Впечатляваща гледка. В дърветата си шушукаха птици, а някъде наблизо сигурно имаше цветна леха с шибой и тютюн, защото въздухът беше изпълнен с приятно ухание.
Прибави кроткия мир на лятната нощ и ти става ясно.
Някъде към края на десетата минута спокойствието на лятната нощ се пропука. От един от прозорците проехтяха силни викове. Познах гласа на младия Сийбъри и ми стана драго, че и той си има своите неприятности. Предполагам, беше се получило търкане от факта, че някой искаше да го сложи да спи, а той се противеше. След малко престана да врещи и всичко отново притихна.
Непосредствено след това се дочу шум от стъпки. Някой вървеше по алеята към входната врата.
Мигновено предположих, че е сержант Ваулс. Виждате ли, Чъфи беше местният мирови съдия и първото нещо, което би направил Ваулс, след историята с вилата, би било да отиде право при големия шеф и да даде отчет. Спотаих се в храстите.
Не, не беше сержант Ваулс. Току-що бях мярнал фигурата на фона на небето и видях, че е по-висока и не толкова закръглена. Той се изкачи по стълбите и взе да тропа на вратата.
И като говоря за тропане, имам предвид тропане. Мислех си, че изпълнението на Ваулс предишната нощ във вилата ми е доста добър пример за работа с китката, но тоя тип направо го удари в земята. Класа та класа! Той направи на това чукало повече упражнения, отколкото са му били правени откак първият Чъфнъл, или който е бил там, го е монтирал на вратата.
В интервалите между млатенето на чукалото той също така изпълняваше някакъв химн с мечтателен глас. Ако си спомням правилно, беше „Води ме, блага светлина“ и това ми позволи да го идентифицирам. Бях чувал и преди този писклив тенор. Едно от първите неща, които трябваше да запретя, когато пристигнах във вилата, беше навика на Бринкли да пее химни в кухнята, докато аз се опитвам да свиря фокстрот на банджото си в дневната. Не можеше да има два подобни гласа в Чъфнъл Реджис. Нощният посетител не бе друг, а моят гипсиран личен помощник и изобщо не проумявах какво търсеше в Замъка.