В къщата светнаха лампи и входната врата се отвори. Чу се глас. Беше сърдит и принадлежеше на Чъфи. Като правило в задълженията на домакина на Чъфнъл Реджис не влизаше задачата да отваря вратата на домашния персонал, но сега явно бе почувствал, че тази дяволска врява представлява по-специален случай. Както и да е, сто че се изправи насреща му цял-целеничък, при това не особено доволен.
— Защо, по дяволите, вдигаш тая ужасна дандания? — изръмжа Чъфи.
— Добър вечер, сър — долетя глас, преливащ от нужното уважение.
— Какво искаш да кажеш с това „Добър вечер“? Какво…
Мисля, че имаше желание да се разпростре повече, защото явно беше раздразнен, но в този момент Бринкли го прекъсна.
— Вътре ли е дяволът? — попита той със същия гаден подмазвачески глас.
Въпросът беше прост и можеше да получи също така прост отговор, но изглежда затрудни Чъфи.
— Вътре ли е… Кой?
— Дяволът, сър.
Трябва да кажа, че никога не съм гледал на Чъфи като на човек, на когото пипето му сече. У него винаги по-забележителни са били мускулите, отколкото сивите клетки, но съм длъжен да призная, че в този случай демонстрира дълбока интуиция, което му прави чест.
— Ти си пиян.
— Да, сър.
Тук Чъфи експлодира като бомба. Много добре разбирах душевното му състояние. Представям си как от оня злощастен епизод във вилата, когато любимото момиче му отряза квитанциите и излезе от живота му, той не е престанал да кипи от гняв, да размишлява, да гризе нокти и какво ли не, като изтерзана душа, бленуваща да излее някъде силните си страсти. И ето че сега намери къде. Още от оная скръбна сцена Чъфи е жадувал да се освободи от натрупаната болка и да я стовари на гърба на някого и, слава на Всевишния, небето му изпрати тоя пияница, бъхтещ чукалото и търсещ дявола.
Да погне Бринкли надолу по стълбите, а после и по алеята, като му тегли по един шут отзад на всеки метър, за петия барон Чъфнъл беше въпрос на секунди. Тази забележителна гледка премина покрай моя храст с около петдесет километра в час и се загуби в далечината. След малко чух стъпки. Някой въздишаше, като че ли е смъкнал голям товар от плещите си. Беше Чъфи.
И тъкмо стигна от другата страна на моето леговище, когато спря и запали цигара. Стори ми се, че е дошъл моментът да установя контакт.
Забележете, не бях чак толкова приритал да си бъбря със стария Чъфи, тъй като настроението му при последната ни раздяла съвсем не беше приятелско, и ако положението ми беше малко по-розово, със сигурност щях да го избегна. Но се случи така, че той се оказа последната ми надежда. Тази вечер щеше да ми е невъзможно да се свържа с Джийвс заради полковете от кухненски прислужници, които щяха да изпадат в истерия всеки път, колчем се осмеля да припаря до задния вход. Също толкова невъзможно щеше да ми бъде, ако тръгна да обикалям околностите и тропам на непознати за малко масло. Знаете как бихте се почувствали, ако някакъв тип, когото не познавате, се изтърси в къщата ви с черно лице и ви поиска масло. Такъв човек не може да предизвика съчувствие.
Не, всичко сочеше към Чъфи като единствен спасител на положението. Той имаше достъп до маслото, а и може би сега, когато си е излял част от лошото настроение върху задните части на Бринкли, щеше да бъде по-склонен да услужи на един стар приятел с около четвърт лира. Ето защо изпълзях тихо от шубрака и изникнах току зад гърба му.
— Чъфи! — пошушнах аз.
Сега разбирам, че щеше да бъде по-добре да го бях предупредил някак за своето присъствие. Никой не обича да чува неочаквани гласове във врата си и в по-спокойно състояние сигурно щях да предвидя това. Не казвам, че се получи точно повторение на епизода с кухненската прислужница, но за момент като че ли застрашително се приближаваше до него. Бедният момък скочи като ужилен. Цигарата изхвърча от ръката му, зъбите му затропаха и Чъфи видимо потрепера. Ефектът беше като че ли го бях ръгнал в задните части с шило или свредел. Виждал съм сьомгата да се държи по подобен начин по време на хвърляне на хайвера си.
Направих всичко възможно да укротя бурята с нежни думи.
— Това съм аз, Чъфи — продължих да шушукам.
— Кой? — изпищя бедният ми приятел и за момент ми дожаля за него.
— Бърти.
— Бърти?
— Точно така.
— О!
Не ми се понрави как прозвуча това „О!“. Нямаше я нотката на гостоприемство. Човек се научава да усеща кога е желан и кога не. Съвсем ясно ми беше, че не съм и си помислих, че може би ще е разумно преди да продължа към главната тема, да започна с някой внушителен комплимент.