— Добре се справи с навлека, Чъфи — рекох. — Браво. Особено ми беше приятно да видя добрия урок, който му даде, защото ми се искаше аз да можех да му тегля някой и друг шут.
— Кой е той?
— Моят прислужник — Бринкли.
— Какво правеше тук?
Господи, какъв рязък глас можеше да има този Чъфи!
— Предполагам, търсеше мен — продължих да обяснявам, вече примирен със злощастната си съдба.
— Защо тогава не те търси във вилата?
Надявах се да имам добра възможност да му поднеса новината.
— Страхувам се, че остана с една къща по-малко, Чъфи — казах. — Съжалявам да те известя, че Бринкли току-що я подпали.
— Какво!
— Надявам се да е била застрахована.
— Подпали къщата? Как? Защо?
— Просто прищявка. Изглежда в момента му се е сторило добра идея.
Чъфи го прие доста тежко. Видях, че се размисли и при други обстоятелства щях да го оставя да си размишлява колкото му душа иска. Но ако държах да хвана влака в 10,21, налагаше се да бързам. Времето беше от първостепенна важност.
— Е — проговорих, съжалявам, че те безпокоя, друже…
— Защо, по дяволите, ще пали къщата?
— Човек не трябва да се опитва да прозре психологията на типове като Бринкли. Ходовете им са мистериозни. Достатъчно е да знаеш, че го е сторил.
— Сигурен ли си, че не беше ти?
— Скъпи приятелю!
— Звучи ми като тъпите, идиотски неща, които ти правиш — каза Чъфи и бях разочарован да усетя в гласа му голяма доза от старата злост. — Все пак, какво, търсиш тук? Кой те е викал? След онова, което се случи, ако си мислиш, че можеш спокойно да си влизаш и излизаш…
— Знам, знам. Разбирам. Мъчително неразбиране. Хлад. Склонност да гледаш на Бъртрам с недобро око. Но…
— И откъде изникна тъкмо сега?
— Седях в храста.
— Седял си в храста?
Тонът, с който го изрече, ми подсказа, че както винаги готов да разбере криво стария приятел, Чъфи отново си беше оформил грешно заключение. Видях да драска клечка кибрит и в следващия момент той ме разглеждаше на светлината й. Клечката изгасна и го чух да диша тежко.
Можех да проследя мислите му. Той явно се разкъсваше от противоречиви чувства. Желанието му след болезнения разрив да няма повече нищо общо с мен се бореше с мисълта, че сме дружки от години и това си носи своите задължения. Човек, навярно си мислеше той, може да престане да е в приятелски отношения със стар съученик, но не може ей така да го остави да скита наоколо в състоянието, в което подозираше, че съм.
— По-добре да влезеш и да преспиш — каза той накрая уморено. — Можеш ли да ходиш?
— Добре съм — побързах да го уверя. — Не е това, което си мислиш. Слушай.
И доста убедително и гладко изкарах като картечница „чичковите червенотиквеничковчета“, после „Петър плет плете, през три плета преплита“, и накрая „непротивоконституционствувателствувайте“.
Демонстрацията имаше своя ефект.
— Значи не си къркан? — въздъхна Чъфи.
— Ни най-малко.
— Но седиш по храстите.
— Да, но…
— И лицето ти е черно.
— Знам. Задръж малко, старче, и ще ти разкажа всичко.
Сигурно сте имали случай да разказвате на някого дълга история и някъде по средата да осъзнаете, че ви липсва разбиране от страна на публиката. Много неприятно усещане. Точно такова имах и аз. Не че Чъфи каза нещо. Но като че ли беше под някаква зловредна хипноза, докато минавах от точка на точка. Разказвайки, все повече ме завладяваше странното усещане, че на Чъфи не му пука за мен.
Както и да е, продължавах твърдо и след като изложих простите факти, заформих едно витиевато прошение за мазното вещество.
— Масло, Чъфи, друже мой — заключих. — Парче масло. Ако имаш масло, приготви се да ми отпуснеш малко. Аз ще се завъртя тук, нали, докато ти отскочиш до кухнята и го осигуриш. И вярвам разбираш, че времето е от първостепенна важност. Едва ще успея да хвана онзи влак.
За една-две секунди той остана безмълвен. Когато проговори, в гласа му имаше такава неприязнена нотка, че признавам, сърцето ми се сви.
— Нека да изясним всичко — каза той. — Искаш да ти донеса масло.
— Точно така.
— За да можеш да изчистиш лицето и ръцете си и да хванеш влака за Лондон.
— Да.
— И така да избягаш от мистър Стоукър.
— Именно. Чудесно си разбрал всичко — поздравих го аз с намерението да приложа добрата стара четка. — Не мисля, че бих могъл да изброя и шестима, които биха схванали сюжета с такава изумителна точност. Винаги съм имал високо мнение за твоята схватливост, Чъфи — много високо.
Но сърцето ми продължаваше да се свива. И когато го чух да пръхти в тъмнината, то направо замря.