— Знаеш ли, Джийвс, макар че тоя човек се е държал подло с мен в миналото, не мога да не му съчувствам. Жал ми е за него, сериозно ти говоря. Затънал е с двата крака. За мен е достатъчно лошо да бъда черният скитник, но разбираш ли, аз нямам позиции, които да отстоявам. Искам да кажа, ако светът ме види в това състояние, може спокойно да вдигне рамене и да си измърмори под носа „Тия луди-млади!“ или нещо подобно, нали?
— Да, сър.
— Но не и човек с положението на сър Родерик Глосъп.
— Много вярно, сър.
— Виж ти, виж ти! Боже мой, боже мой! Това си е истинско божие наказание.
— Много вероятно, сър.
Не се случва често да соча поуката, но сега го сторих.
— Това показва, че трябва винаги да сме добри, даже и с най-скромните създания, Джийвс. От години този Глосъп ме тъпче с тежките си обуща и виж го докъде стигна. Какво щеше да се случи, ако ние с него бяхме приятели? Щеше да улучи шестицата. Защото, като го видях да минава покрай мен преди малко, щях да го спра. Щях да му извикам: „Хей, сър Родерик, почакай една секунда. Няма нужда да обикаляш с тоя грим. Ела тук, след малко Джийвс ще дойде с необходимото масло и всичко ще е наред.“ Не бих ли казал така, Джийвс?
— Без съмнение, нещо такова, сър.
— И той щеше да е спасен от това ужасно състояние, това бедствено положение, в което се е озовал. Сигурен съм, че тоя нещастник няма да намери масло до късно сутринта. Та даже и до обяд, ако няма пари в себе си. И всичко това, защото не се е държал както подобава с мен в миналото. Има човек за какво да си помисли, нали, Джийвс?
— Да, сър.
— Но да не говорим повече за това. Каквото било, било.
— Много вярно, сър. Ръката върху листа пише и после преминава по-напред, и нито твойто благочестие, ни твоят ум назад ще я подмамят един едничък ред да заличи, ни всичките ти сълзи ще отмият една-едничка дума от листа.
— Да, да — прекъснах тази римувана умнотия аз, — а сега, Джийвс, маслото. Трябва да се заема с моята работа.
Той въздъхна почтително.
— Ужасно съжалявам, сър, че се налага да ви предам тази информация, но поради факта, че мастър Сийбъри е употребил цялото масло за пързалката си, сега в къщата няма масло.
Неприятности във Вдовишката къща
Стоях си там с протегната ръка — все едно бях превърнат в камък. Всичките ми функции се сведоха до нула. Спомням си, когато бях в Ню Йорк, едно от ония италиански хлапета с тъжни очи, които фучат по Уошингтън скуеър на ролкови кънки, се изстреля със страшна сила в мен, докато се разхождах и взимах въздух. Та това хлапе свърши пътешествието си на третото копче на жилетката ми отгоре надолу и тогава имах същото усещане, както и сега. Като че бях покосен. Ошашавен. Бездиханен. Сякаш някой бе треснал препатилата ми глава със здраво натъпкано чувалче пясък.
— Какво! — едва успяха да изрекат вкаменелите ми устни. Очаквах да се разпаднат, но не стана.
— Да, сър.
— Няма масло?
— Няма масло, сър.
— Но, Джийвс, това е ужасно! — изпищях неистово.
— Много неприятно, сър.
Ако Джийвс има вина, то е, че поведението му в подобни ситуации прекалено често остава по-спокойно и равнодушно, отколкото човек би желал. Същият тоя човек обикновено не протестира, защото добре контролира нещата и веднага излиза с някое от своите мъдри решения. Но винаги съм си мислил, че няма да ми е излишно, ако личният ми помощник покаже малко чувства — да направи еленов скок или пък да облещи очи, например. Но в момент като този, прилагателното „неприятно“ ми се стори отдалечено от фактите на около петдесет километра.
— Джийвс, какво ще правя сега?
— Боя се, че ще трябва да отложим почистването на лицето ви, сър, за по-късна дата. Ще мога да ви снабдя с масло утре.
— А тази вечер?
— Тази вечер, сър, ще трябва да останете in statu quo.
— Ъ? — извих вежди многозначително.
— Латински израз, сър. Означава „В същото състояние“.
— Искаш да кажеш, че нищо не може да се направи до утре?
— Боя се, че да, сър. Крайно обезпокоително.
— Наистина ли си готов да го наречеш така?
— Да, сър. Крайно обезпокоително.
— Е, добре, щом казваш, Джийвс.
Замислих се.
— И какво ще правя междувременно?
— Тъй като имахте доста изнурителна вечер, сър, мисля, че ще е най-добре да се наспите.
— На тази поляна? — предположих с нескрит сарказъм.
— Ако мога да направя едно предложение, сър. Мисля, че ще се чувствате по-удобно във Вдовишката къща. Тя е съвсем близо, оттатък парка, и в нея няма никой.
— Не може да бъде. Едва ли са я оставили празна.
— Един от градинарите се грижи за нея, докато Нейна светлост и мастър Сийбъри са в Замъка, но по това време винаги е в питиепродавницата „Воините на Чъфнъл“ в селцето. За вас ще бъде съвсем просто да проникнете и да се разположите в една от горните спални без той да узнае. А утре сутринта ще мога да се присъединя към вас с така нужния материал.