Признавам, че това не беше идеята ми за страхотно прекарана вечер.
— Нищо по-добро ли не можеш да предложиш?
— Не, сър.
— Няма ли да премислиш и да ми отстъпиш леглото си за нощта? — попитах с нескрита надежда.
— Не, сър.
Господи, с какъв човек съм живял под един покрив!
— Тогава по-добре да тръгвам.
— Да, сър.
— Лека нощ, Джийвс — казах мрачно.
— Лека нощ, сър.
Не ми отне много време да стигна до къщата на вдовицата. Пътешествието всъщност ми се стори по-кратко, отколкото наистина беше, защото пътьом мислите ми бяха заети с нещо като безгласни химни на омразата, насочени към разни типове, които с общи усилия ме бяха насадили на това, което Джийвс нарече „крайно обезпокоително“.
Колкото повече мислех за оная заплаха за човечеството в къси панталони Сийбъри, толкова по-лют ставах. И едно от последствията на моите размисли в тази насока бе, че в душата ми се породи — мисля, че това е думата — някакво чувство към сър Родерик Глосъп, което много се приближаваше към симпатия.
Знам как стават тия работи. Живееш си дълги години, гледайки на някого като на мерзавец и заплаха за общественото благо. Един ден, обаче, внезапно разбираш, че именно този човек е сторил нещо свястно и това те кара да осъзнаеш, че въпросната персона има и добра половина. Така беше и с Глосъп. Откак пътищата ни се пресякоха, много зло съм видял от него. В человеческата джунгла, сред която Съдбата е избрала да постави и Бъртрам Устър, сър Родерик винаги се е нареждал измежду първите в редицата злотворни индивиди — всъщност, голяма част от журито даже е смятало, че се бори за титлата „първенец“ рамо до рамо с най-голямата напаст на нашето време — леля ми Агата. Но сега, преразглеждайки поведението му, усетих, че определено омеквам спрямо него.
Не е възможно, убеждавах се, някой, който може да напердаши малкия Сийбъри, да е съвсем лош. Някъде там, между боклука, трябва да има и благороден метал. Дори стигнах дотам, да се заричам най-пламенно, че ако някога нещата се оправят и отново тръгна по пътя си, да погледна на този човек с друго око и да се опитам да стана приятел с него. Един приятен обяд? Защо не? От едната страна той, а от другата аз — сръбващи добро сухо и бъбрещи си като стари дружки. В този момент установих, че съм пристигнал до подстъпите на Вдовишката къща.
Този хамбар или хранилище за вдовиците на починалите лордове Чъфнъл беше барака със среден размер, разположена в средата на това, което рекламите отбелязват като обширна и просторна градина. Значи влизаш през решетест портал, поставен по средата на чимширения плет, и тръгваш по къса чакълена пътека. Ако смяташ да проникнеш през някой от по-ниските прозорци, се прокрадваш на прибежки и припълзявания по тревистата леха покрай плета и от дърво на дърво.
Точно това направих и аз, макар на пръв поглед да бе излишно. Мястото изглеждаше пусто. И все пак дотук бях видял само предната част. Ами ако въпросният градинар бе сменил политиката си да посещава всяка вечер местната кръчма за едно питие и бе останал на територията на къщата, то той би трябвало да е някъде в задния двор. Ето защо това бе избраната от мен посока, накъдето закрачих възможно най-тихо и осторожно.
Не мога да кажа, че перспективите пред мен ми се нравеха. Джийвс ми бе говорил доста лековато… или повърхностно за проникване в къщата и настаняване за през нощта, но моят опит ме е научил, че винаги, когато съм се опитвал да влизам с взлом, конците са се оплитали. Още не съм забравил случая, когато Бинго Литъл ме убеди да проникна в къщата му и да открадна записа от диктофона на сълзливата статия, която жена му, с моминското име Рози М. Банкс, известната писателка, беше написала в негова чест за списанието „Будоарът на милейди“, собственост на скъпата ми стара родственица — леля ми Далия. Ако си спомняте, там се намесиха разни пекинези, прислужнички и полицаи, които едва не ме пощуриха и сега никак не ми се искаше да се случи нещо подобно.
Ето защо с доста голяма доза предпазливост се присламчих към задната част на къщата. И когато първото нещо, което съзрях, беше широко отворената кухненска врата, не се втурнах с енергията, която бих демонстрирал преди някоя и друга година, когато Животът още не ме бе направил мрачния подозрителен тип, какъвто съм сега. Напротив, застанах неподвижен, вперил бдително око в нея. Може би всичко беше наред. От друга страна, може и да не беше. Само времето можеше да каже.