В следващия момент гърдите ми се изпълниха с радост — внезапно чух някой да си свири в къщата и разбрах какво означава това. Градинарят му с градинар, вместо да отиде в кръчмата „Войните на Чъфнъл“, за да си кърка до насита, е решил да остане у дома и да прекара една тиха вечер сред книгите си. Толкова за достоверната вътрешна информация на Джийвс.
Отдръпнах се в сянката като мъдър леопард. Душата ми се бунтуваше. Чувствах, че Джийвс няма право да казва, че хората ходят в кръчмата в еди-кое си време, след като те не ходят.
И тогава изведнъж се случи нещо, което хвърли съвършено нова светлина върху нещата и разбрах, че съм бил несправедлив към честния човек. Защото свирукането спря, последва едно кратко „хълцук“ и отвътре се чу познатото скрибуцане: „Води ме, блага светлина“.
Обитателят на Вдовишката къща не беше просто градинар! Там вътре се спотайваше гордостта на Москва — непоносимият Бринкли!
Ситуацията изискваше внимателен и обстоен размисъл.
Цялата работа с хора като Бринкли е, че те не се вместват в познатите образци. Направо са непредсказуеми. Тази вечер, например, в разстояние на малко повече от час бях видял тоя тип да опустошава де що види с един месарски нож, но също така да оставя покорно задните си части на ритниците на Чъфи от единия, та до другия край на входната алея. Изглежда всичко се свеждаше до моментното му настроение. Значи, ако сега, запитах се, вляза смело във Вдовишката къща, кое лице на тоя многостранен мъж ще срещна? Дали ще намеря почтителния любител на мира, та без всякакъв проблем да го пипна отзад за дънцето и да го изхвърля навън? Или ще трябва да прекарам остатъка от нощта, препускайки нагоре-надолу по стълбите с преследвач, който ми диша във врата?
И да не забравяме — какво е станало с оня негов месарски нож? Доколкото можах да видя, не го носеше със себе си по време на разговора с Чъфи. Защо пък да не го е оставил някъде и после да си го е прибрал?
Като огледах нещата от всички страни, реших да остана там, където съм. В следващия момент ходът на нещата показа; че за кой ли път съм взел мъдро решение. Бринкли тъкмо беше стигнал до онова място с „Нощта е тъмна“ и набираше сила, макар и малко колебливо в долния регистър, когато изведнъж замлъкна. Следващото нещо, което чух, беше най-невъобразимия взрив от писък, тропот и трясък. Не можех да кажа какво бе обърнало нещата, но нямаше никакво съмнение — по една или друга причина певецът се беше върнал към това, което може да се нарече „фаза на месарския нож“.
Едно от предимствата да си в провинцията, ако принадлежиш, както Бринкли, към агресивния тип откачалки, е че тук имаш голяма свобода на движенията. Врявата, която вдигаше сега, ако можеше да се пренесе на, да речем, Гроувнър Скуеър или Кадогън Теръс, щеше да извика тълпи от полицаи още през първите две минути. Щяха да се отворят прозорци, да се чуят изсвирвания… Но мирното уединение на Вдовишката къща в Чъфнъл Реджис предоставяше на този тип Бринкли най-широк терен за себеизява. С изключение на Замъка, разположен на миля от тук, нямаше друга къща, но дори и той бе твърде далече, за да се чуе ужасната гюрултия по-силно от приглушено шумолене.
До този момент нямаше никаква яснота за това какво точно преследва Бринкли. Навярно все пак градинарят не беше отишъл в селото и сега жестоко съжаляваше. Или пък човек в гипсирано състояние като Бринкли не можеше да различи точно обекта на преследването и просто си гонеше сянката. Заради самото преследване, така да се каже.
Бях склонен да приема по-скоро второто и си мислех дали отмъстителят на буржоазията няма шанс да падне по стълбите и да си счупи врата, когато разбрах, че греша. За няколко минути пукотевицата поотслабна, действието изглежда се пренесе към по-отдалечената частна къщата, но изведнъж отново се разгорещи. Чух крака, тропащи по стълбите. Последва страхотен грохот. И непосредствено след това задната врата се разтвори със замах и навън се изстреля човешка форма. Тя почти профучаваше край мен, когато се спъна в нещо и се заби с главата напред почти в краката ми. Тъкмо се канех да се оставя в ръцете на Господ и да й скоча върху търбуха, надявайки се на най-доброто, когато нещо в тона на коментарите, които правеше, ме накара да спра. Бяха нещо като ругатни, излизащи от образована уста, каквато Бринкли несъмнено не притежаваше.
Наведох се. Диагнозата ми се оказа вярна. В краката ми беше сър Родерик Глосъп.
Тъкмо се канех да се представя и да започна разследване, когато задната врата отново се разтвори с гръм и се появи втора фигура.