— И си остани навън! — нареди тя с доста злобен глас.
Гласът бе на Бринкли. Видях го да си търка левия пищял и това ми беше трохата удоволствие в този не особено весел момент.
Вратата се затръшна и чух как резето падна. В следващия момент тенорът подхвана „Вековна скала“ и това ми подсказа, че що се отнася до Бринкли, епизодът е приключил.
Сър Родерик беше успял да се задържи на краката си и сега стоеше и пуфтеше като локомотив. Нищо чудно, гоненицата беше голяма.
Стори ми се, че моментът е удобен да започна диалога.
— Виж ти, виж ти! — рекох.
Изглежда тая нощ ми е било писано да стряскам ближните, люде, да не говорим за ближните прислужници. Но ако съдя по резултата, магнетичната сила на моята персона изглежда се беше поизчерпила. Искам да кажа, докато кухненската прислужница изпадна в истерия, а Чъфи подскочи половин метър, този Глосъп само потрепера като малеби, носено в чиния. Разбира се, това може да е била цялата сила, която му беше останала. Тия преживелици с Бринкли направо можеха да омаломощят човек.
— Всичко е наред — продължих, бързайки да го успокоя и да изгладя впечатлението, че това, което шушумуши в ухото му, не е някое ужасяващо нощно чудовище, а само Б. Устър…
— Мистър Устър! — почти изненадан възкликна сър Родерик.
— Ни повече, ни по-малко — поясних аз.
— Мили боже! — въздъхна той. Стори ми се малко по-спокоен, макар и съвсем не ухилен като тиква. — Уф!
Тук разговорът замря, докато сър Родерик си поемаше с пълни гърди животоспасяващ въздух. Лично аз останах безмълвен. Ние Устърови не се натрапваме в такива моменти.
Скоро пуфтенето утихна и звукът можеше да се определи като леко свистене. Трябваше му още една минута и половина. И когато проговори, гласът му звучеше толкова трагично, толкова, бих казал покъртително, че ми се прищя да сложа топла ръка на рамото му и да му кажа да не унива.
— Навярно се чудиш, Устър, как може да се обясни всичко това?
Все още не ми беше по силите номера с топлата ръка, но все пак приложих едно окуражително потупване.
— Ни най-малко — рекох. — Ни най-малко. Знам всичко. В течение съм на цялата ситуация. Знам какво се е случило в Замъка. А когато те видях да се изстрелваш от тази врата, разбрах какво е станало и тук. Имал си намерение да прекараш нощта във Вдовишката къща, нали?
— Имах. Ако наистина си запознат какво се случи в Чъфнъл хол, мистър Устър, сигурно се сещаш, че за моя беда съм…
— … чер като арап. Знам. Аз също.
— Ти!
— Да. Това е дълга история, пък и не бих могъл да ти я разкажа, защото включва нечии лични, тайни, но можеш да ми вярваш, че сме накиснати в един и същи сос.
— Но това е невероятно! — почти радостно възкликна сър Глосъп.
— Ти не можеш да си отидеш черен в хотела, а аз не мога да си тръгна за Лондон, докато не си смъкна грима.
— Мили боже!
— Това май доста ни сближава, нали?
— Мистър Устър, ние сме имали нашите различия в миналото. Грешката може да е била и моя. Не мога да кажа. Но в тази кризисна ситуация трябва да ги забравим и…
— … да се държим заедно?
— Именно.
— Така да бъде — казах сърдечно. — Колкото до мен, реших да забравя миналото, когато научих, че дребосъка Сийбъри е получил от теб няколко здрави тупаника по едно определено място.
Чух го да пръхти.
— Знаеш ли какво ми причини това противно хлапе, мистър Устър?
— В подробности. И знам какво си му причинил ти. Напълно съм запознат с всичко до момента, когато излезе от Замъка. Какво се случи после?
— Почти веднага след като го сторих, осъзнах в каква ужасна ситуация съм изпаднал — започна изповедта си той.
— Предполагам, голям удар, а?
— Наистина, страшен шок. Не знаех какво да направя. Единствената възможност бе да се отправя към някой дом, където да потърся подслон за нощта. И като знаех, че Вдовишката къща е празна, се насочих насам — той потрепера. — Мистър Устър, тази къща е истински ад.
Многоуважаемият сър Глосъп изпуфтя няколко пъти.
— Не намеквам за присъствието на някакъв тип, който ми се стори опасно луд. Имам предвид, че цялото място е задръстено до козирката с живи организми. Мишки, мистър Устър! И малки кутрета. Мисля, че видях и маймуна.
— Сега си спомням — леко наведе арапската си глава сър Глосъп, — че лейди Чъфнъл ми казваше как синът й започнал да отглежда тия същества, но в момента ми беше излязло от главата и ситуацията ме завари без всякаква подготовка и предупреждение.
— Сийбъри държи гадинки. Разказваше ми за това. И ти попадна на менажерията?
Сър Глосъп се раздвижи в тъмнината. Май си бършеше челото.
— Да ти разкажа ли за приключенията ми под тоя покрив, мистър Устър?