— Давай — рекох приветливо. — Нощта е пред нас.
Той отново избърса чело.
— Беше някакъв кошмар… Тъкмо влязох, когато един глас се обърна към мен откъм тъмния ъгъл на кухнята, където се озовах най-напред. „Виждам те, дърти обеснико“, беше фразата, която употреби.
— Твърде познато.
— Едва ли е нужно да ти казвам какво объркване предизвика у мен. Едва не си отхапах езика. Сетне, като се сетих, че това е просто папагал, побързах да изляза от стаята.
Тъкмо стигнах стълбите, когато, забелязах отвратителни очертания. Някакъв нисък, дребен, дебел, кривокрак индивид с дълги ръце и тъмно сбръчкано лице. Носеше провиснали дрехи, движеше се бързо, залитайки ту насам, ту натам и бръщолевеше нещо. Сега разбирам, че трябва да е било маймуна, но в онзи момент…
— Каква къща! — казах съчувствено. — Прибави малкия Сийбъри и става направо цвете! Ами мишките?
— Те дойдоха по-късно. Позволи ми, моля те, да се придържам към хронологичния ред на нещастията ми, иначе няма да мога да разкажа историята смислено. Стаята, в която се озовах после, изглежда беше натъпкана с кутрета. Те заскачаха по мене, взеха да ме душат и да ми се зъбят. Избягах и влязох в друга стая. Най-после, рекох си, даже в тая зловеща и гибелна къща трябва да има малко мир… Мистър Устър, тъкмо бях оформил мисълта си, когато изведнъж нещо пробяга нагоре по десния ми крак. Отскочих встрани и катурнах някаква кутия или сандък. И се озовах сред море от мишки. Ненавиждам тия същества. Опитах се да ги отърся от себе си. А те ме накачулиха още повече. Избягах от стаята и бях стигнал стълбите, когато оня лунатик се появи и ме подгони. Той ме преследваше надолу и нагоре, и пак надолу, и обратно, мистър Устър!
Кимнах разбиращо.
— Всички сме минали по тоя път — рекох. — И аз имах същото преживяване.
— Ти?
— Ами да. Той едва не ме посече с месарски нож.
— Доколкото можах да забележа, оръжието, което носеше сега, беше нещо като сатър.
— Сменя си инструмента — поясних аз. — Сега е с месарски нож, после със сатър. Многостранен тип. Предполагам, има артистична нагласа.
— Говориш, като че ли го познаваш.
— Познавам го. И нещо повече. Аз го наех. Това е моят камериер.
— Твоят камериер.
— Казва се Бринкли, но дълго няма да остане мой прислужник. Ще го натиря при първа възможност. Като си помислиш, каква ирония на съдбата — казах аз. Бях повече от философски настроен. — Така де, нали разбираш, през цялото това време му давам заплата. С други думи, на практика на него му се плаща, за да ме преследва с месарски ножове. Ех, животът ни върти на малкия си пръст — допълних дълбокомислено.
На моя събеседник му трябваха една-две минути, за да проумее всичко.
— Твоят камериер? Какво прави той във Вдовишката къща?
— О, той е от подвижните, нали разбираш. Сега е тук, после е там. Прехвърча. Преди малко беше и в Замъка.
— Не съм чувал подобно нещо.
— И за мене е новост. Е, сър Родерик, имал си вълнуваща нощ. Това ще ти остане, нали? Искам да кажа, месеци наред няма да ти е нужно повече развлечение.
— Мистър Устър, най-голямата ми надежда е, че до края на моето съществуване ще си живея тихо и монотонно. Днес се докоснах до подмолните ужасии на живота… Дали няма някоя мишка по мен?
— Мисля, че си ги изтърсил всичките. Нали разбираш, беше в голямо движение. Само те чувах, разбира се, но изглеждаше, като че скачаш от връх на връх, така да се каже.
— Естествено, не жалех сили да се измъкна от тоя Бринкли. Само ми се стори, че нещо ме хапе по лявата плешка.
— Ама каква нощ си изкарал, а!
— Направо чудовищна. Няма да мога лесно да си възстановя спокойствието на духа. Пулсът ми е все още ускорен, а и не ми харесва как пулсира сърцето ми. Както и да е, за щастие всичко свърши добре. Ти ще можеш да ми дадеш подслон в твоята вила, от което така се нуждая. И там, с помощта на малко сапун и вода, ще мога да измия тая отвратителна вакса.
Усетих, че това е моментът да започна полека да го осветлявам по въпроса.
— Не можеш да я измиеш с вода и сапун. Опитах вече. Трябва да имаш масло.
— Това не ми се вижда толкова съществено. Не се съмнявам, че имаш масло.
— Съжалявам, нямам нито грам.
— Не може да няма малко в къщата ти.
— Няма. Защо ли? Защото къщата я няма.
— Не те разбирам.
— Изгоря.
— Какво!
— Да, Бринкли я подпали.
— Мили боже!
— Неприятност, и то каква, а!
Той замълча за малко. Преобръщаше нещата в главата си. Разглеждаше ги от всеки ъгъл и т.н.
— Твоята къща наистина ли изгоря?
— Стана на пепел.
— Тогава какво ще правим?
Тук му беше времето да изкарам добрата новина.