— Не се предавай — рекох. — С къщата нещата може и да са окончателни, но положението с маслото, за радост, е доста по-добро. Тази нощ не можем да го имаме, но утрото ще ни го донесе, така да се каже. Джийвс ще ми го достави веднага щом мине млекарят.
— Но аз не мога да остана в това положение до сутринта.
— Страхувам се, че това е единственият начин.
Той замълча. Не се виждаше в тъмното, но ми се стори оклюмал, като че ли гордият му дух бе в окови. Но междувременно трябва да му е дръпнал един хубав размисъл, защото внезапно излезе с една идея.
— Тази твоя къща имаше ли гараж?
— О, да.
— И той ли изгоря?
— Надявам се поне той да е избегнал унищожението. Доста отдалечен е от мястото на пожара.
— Там има ли бензин?
— О, да, много бензин.
— Но тогава всичко е наред, мистър Устър. Сигурен съм, че бензинът ще се окаже измиващо средство точно колкото и маслото.
— Но, по дяволите, не можеш да отидеш в моя гараж.
— И защо да не мога?
— Е, всъщност, ти би могъл, ако искаш. Но не и аз. По причини, които не бих разкрил, предпочитам да прекарам нощта в беседката на поляната пред Замъка.
— Няма ли да ме придружиш?
— Съжалявам, не.
— Тогава, лека нощ, мистър Устър. Няма да отнемам повече от почивката ти. Много съм ти задължен за помощта, която ми оказа в момент на изпитание. Ние с теб трябва да се виждаме по-често. Нека да обядваме заедно в близките дни. Как мога да проникна в тоя твой гараж?
— Ще трябва да счупиш някой прозорец.
— Така ще направя.
И той, изпълнен с решителност и кураж, пое напред, а аз, със съмнителен тремор на бедната ми кратуна, закретах към въпросната беседка.
Време за закуска в Замъка.
Не знам дали някога сте прекарвали нощта в беседка. Ако не сте, не го и правете. Не бих посъветвал противното нито един от приятелите си. По въпроса за спането в беседки мога да говоря без да ми трепне окото. Доколкото успях да се уверя, подобно удоволствие няма нито една положителна страна. Освен неизбежното неудобство за меките части, налице е студът, а не на последно място остава душевната агония. Всичките истории за призраци, които някога си чел, се появяват в главата ти. Особено ония, в които намират човека на следващата сутрин умрял без нито една драскотина по него, но с такъв ужасен поглед, че издирвачите си поемат въздух, споглеждат се и си казват „Виж ти!“. Нещо ще изпука. Ти си мислиш, че чуваш прокрадващи се стъпки. Струва ти се, че няколко чифта мършави ръце се протягат към теб в тъмнината. И както вече споменах, това се допълва от хапещия студ и огромното неудобство за месестите части. С две думи, гадно преживяване, което трябва да се избягва от посветените.
А това, което го правеше особено болезнено в моя случай, бе мисълта, че само ако бях имал куража да придружа храбрия стар Глосъп до гаража, нямаше да е нужно да стоя затворен в това смрадливо място и да слушам как вятърът вие през цепнатините на гредите. Искам да кажа, веднъж да бях стигнал гаража, не само щях да очистя лицето си, но още щях да скоча в стария двуместен автомобил, който едва се сдържа на място, и щях да отпраша към Лондон с песен на уста и цвете зад ухо, така да се каже.
А аз просто не успях да събера смелост. Гаражът, мислех си, е право в зоната на опасността, доста навътре в пояса на Ваулс и Добсън, а аз потрепервах като лист при мисълта, че мога да налетя на полицейския сержант, да бъда задържан и разпитан. Срещите ми с него миналата нощ бяха смачкали духа ми и ме бяха накарали да гледам на тоя Цербер на закона като на вечно буден хищник, който броди неуморно и със сигурност ще изскочи от някой храст в момента, когато най-малко искаш да го видиш.
Затова останах където си бях. Наместих се в позиция, удобна за изстрелване, и потънах в дълбок сън.
Винаги ме е учудвало как човек изобщо успява да заспи в подобни ситуации. Аз лично бях отписал тая възможност още в по-ранен етап, ето защо никой не би могъл да е по — изненадан от мен самия, когато, опитвайки се да избягам от един леопард, който ме гризеше доста злобно по задните части, внезапно се събудих и установих, че е било сън, че в действителност наоколо не се мяркаха леопарди, че слънцето светеше и беше започнал новият ден, и че на моравата птичето войнство вече закусваше и освен това вдигаше страхотна врява.
Отидох до вратата и погледнах навън. Не можех да повярвам, че наистина е сутрин. Но беше, при това доста хубава сутрин. Въздухът бе хладен и свеж, дългите сенки на дърветата се протягаха през цялата ливада и всичко това накуп ти даваше такава сила, че много хора в моето положение биха си свалили чорапите и биха му тропнали едно хорце в росата. Аз не сторих точно това, но със сигурност се почувствах доста освежен. Човек би казал, че от мен беше останал само един дух, без всякаква материална обвивка, когато изведнъж, с едно рязко присвиване, старият ми тумбак като че излезе от някакъв транс и в следващия момент почувствах, че на тоя свят значение има само едно голямо кафе и всичките яйца с бекон, които можеш да натъпчеш в голяма чиния.