Тя потрепера леко.
— Разбира се, няма да ни е лесно с него. Разбирам го. Той ти е доста ядосан, ангелче, знаеш ли.
Чъфи изду гърди.
— Аз ще се погрижа за него!
— Не — отсякох твърдо. — Аз ще се погрижа за него. Остави цялата работа на мен.
Полин се засмя. Това последното нещо не ми хареса. Стори ми се, че прозвуча пренебрежително.
— Ти! Бедното ми кутренце, та ти ще хукнеш през девет земи в десета, само татко да ти каже „Бау!“.
Повдигнах вежди.
— Не очаквам подобно стечение на обстоятелствата. Защо ще ми казва „Бау!“? Страшно тъпо от негова страна. И дори и да направи тази ненормална забележка, последствията няма да са такива, каквито ги начерта ти. Признавам, че по едно време бях малко нервен в присъствието на баща ти. Но вече не! Вече не! Пердето падна от очите ми. Видях как в продължение на три минути Джийвс го превърна от виеща вихрушка в лек бриз. Магията е разтурена. Когато дойде, можете да го оставите на мен с пълно доверие. Няма да проявя грубост към него, но ще бъда твърд.
Чъфи се ослуша.
— Той ли идва?
Отвън в градината се чуха стъпки и тежко дишане. Посочих с палец прозореца.
— Това, ако не се лъжа, драги ми Уотсън — рекох, — е нашият клиент.
Джийвс има новини
Така и беше. На фона на лятното небе се очерта обемиста фигура, която влезе и седна. И след като седна, измъкна кърпичка и започна да попива морното си чело. Стори ми се угрижен и с набитото си око различих симптомите. Те бяха на човек, който току-що си е общувал с Бринкли.
Секунда по-късно се представи и доказателство за диагнозата ми. Когато отдръпна кърпичката, откри нещо, което по всичко приличаше на сериозно насинено око.
Полин нададе тревожен писък.
— За бога, татко, какво се е случило?
Старият Стоукър дишаше тежко.
— Не можа да ми падне в ръцете този мерзък тип — каза той с някакво диво съжаление в гласа.
— Кой тип? — трепереща попита Полин.
— Не знам кой беше. Някакъв луд се подвизаваше във Вдовишката къща. Стоеше на прозореца и ме замеряше с картофи. Едва почуках на вратата, когато започна да ги мята по мен. Не дойде като мъж, за да го пипна, а остана на прозореца да ме мери с картофи.
Признавам, че като чух тия думи, в гърдите ми се породи някакво неохотно възхищение към тоя тип Бринкли. Разбира се, никога не бихме могли да сме приятели, но човек трябва да си признае, че когато трябва и той може да се държи като храбрец и патриот. Доколкото разбирах нещата, с думкането си по вратата старият Стоукър беше събудил смахнатия Бринкли от махмурлийски сън, за да може личният ми камериер да установи, че има страхотно главоболие, а това мигновено да накара социалиста Бринкли да вземе необходимите мерки. Крайно задоволително!
— Можеш да се смяташ за абсолютен късметлия — изтъкнах светлата страна на медала, за това че човекът е избрал да се разправя с теб от разстояние. От непосредствена близост той обикновено използва месарски нож или сатър, което изисква добра и находчива работа на краката.
До този момент Стоукър беше така вглъбен в собствените си тревоги, че не осъзнаваше кой стои пред него. Във всеки случай доста се ококори.
— А, Стоукър — казах весело, за да му помогна в затрудненото положение.
Той продължи да се блещи.
— Ти Устър ли си? — попита с нещо, което ми прозвуча като страхопочитание.
— Същият Устър, Стоукър, приятелю — отвърнах засмяно. — Първият, последният и вечният Бъртрам Устър.
Той местеше умолителен поглед от Чъфи на Полин и обратно, като че ли търсеше утеха и подкрепа.
— Какво, по дяволите, е това на лицето му? — попита шашнатият Стоукър.
— Слънчев загар — отвърнах ведро. — Е, Стоукър — продължих, нетърпелив да уредим основния въпрос, — много добре, че реши да наминеш. Търсех те… е, сигурно е малко пресилено да се каже, но, както и да е, радвам се да те видя, защото имах намерение да ти кажа, че с оная ти идея за брак между мен и дъщеря ти, е свършено. Забрави я, Стоукър. Зарежи я. Избий си я от главата. Нищо няма да стане, ама нищо.
Би било трудно да отдам дължимото на внушителната храброст и кураж, с които говорех. За момент даже се поколебах дали пък не съм попрекалил, защото улових погледа на Полин и в него видях такова благоговейно обожание, че ми се стори твърде вероятно тя да попадне под въздействието на моето обаяние и да реши, че в крайна сметка аз съм нейният герой и че трябва отново да се прехвърли от Чъфи на мен. Тази мисъл ме накара да мина доста прибързано на втората точка от дневния ред.
— Дъщеря ти ще се омъжи за Чъфи — лорд Чъфнъл — онзи там — рекох и с артистичен замах посочих въпросната персона.