В един момент той беше човекът-стомана. В следващия — ето ти го човек от плът и кръв. Пулеше се в мен и не можеше да продума. После облиза устни.
— Наистина ли ми казваш, че старият Глосъп го е направил?
— Не съм присъствал лично, но ми го каза Джийвс, който го научил от Мери, прислужницата, която пък е била свидетел през цялото време. Глосъп ошляпал малкия Сийбъри както си му е редът — ако не греша, с четката за коса.
— Е, по дяволите! — захили се отвъдокеанският.
Очите на Полин мятаха искри. Можеше да се види, че надеждата се завръща. Не съм сигурен дали не запляска с ръце като малко момиченце.
— Виждаш ли, татко. Не си го преценил правилно. Той наистина е чудесен човек. Ще трябва да отидеш и да му кажеш, че съжаляваш за високомерието си и че в крайна сметка ще купиш къщата.
Е, можех да кажа на бедното глупаче, че я кара погрешно и че не се действа така с рогата напред. Момичетата нямат никаква представа как да се справят с положение, което изисква такт и финес. Джийвс ще ви каже, че в подобни ситуации цялата работа опира до това да изучиш психологията на индивида, а дори и бухал би разбрал каква е тази на стария Стоукър. Той беше от ония, които изпадат в гняв, когато решат, че някой от близките им се опитва да ги тласне към нещо. На такъв човек, както се казва в Библията, ако му кажеш „Тръгвай“, идва, а ако му кажеш „Ела“, отива. С две думи — Стоукър бе от ония типове, дето винаги бутат вратата, на която пише „Дръпни“.
И бях прав. Ако беше оставен на мира, същият този Стоукър само след половин минута щеше да танцува из стаята и да ръси рози от шапката си. Само една крачка му оставаше, за да се превърне в същество, изтъкано напълно от благост и светлина. Сега обаче той внезапно настръхна и в погледа му се долови магарешки инат. Ясно беше, че гордият му дух не желае да бъде насилван.
— Няма да направя нищо подобно! — повдигна насиненото си око той и в този момент съжалявах, че Бринкли не го е нацелил и по другото.
— О, татко! — закърши ръце Полин.
— Няма да ми казваш какво да правя и какво не — изпъчи се Стоукър.
— Нямах предвид това.
— Не ме е грижа какво си имала предвид.
Нещата взеха неприятна насока.
Старият Стоукър ръмжеше под носа си като булдог в не съвсем ведро настроение.
Полин изглеждаше, като че ли току-що са я ръгнали в слънчевия сплит.
Чъфи имаше вид на човек, който още не се е възстановил от сравнението с лорд Уотуотлей.
Колкото до мен, стана ясно, че моментът изисква намесата на оратор с меден език, но не виждах полза да се изявявам като сладкодумник, който няма какво да каже, а аз наистина нямах.
Възцари се доста дълго мълчание и то продължаваше да си царува и да става все по-мъчително, когато на вратата се почука и Джийвс изплува на прага й.
— Извинете, сър — каза той, носейки се към стария Стоукър с поднос и плик върху него, — един моряк от яхтата току-що донесе тази телеграма, която е пристигнала малко след напускането ви тази сутрин. Капитанът на плавателния съд, предполагайки, че може да е от спешен характер, го инструктирал да я донесе дотук. Приех я от него на задния вход и побързах с цел да ви я предам собственоръчно.
Начинът, по който Джийвс говореше, правеше цялата сцена като част от някаква епопея. Следваш събитията стъпка по стъпка — драматизмът и напрежението растат, докато дойде големият момент. Старият Стоукър, обаче, вместо да се почувства наелектризиран, проявяваше явно нетърпение.
— Искаш да кажеш, че за мен има телеграма.
— Да, сър.
— По дяволите, защо не го изречеш ясно, а го влачиш като оперна ария? Да не си на сцената? Дай тука!
Джийвс подаде посланието с резервирано достойнство и се Отдръпна с подноса. Стоукър се зае да къса плика.
— И дума да не става, няма да кажа нищо подобно на Глосъп — каза той, връщайки се отново на темата. — Ако си направи труда и дойде при мен да се извини, може би…
Гласът му замря със звук, подобен на ония надуваеми патета, когато им изпускаш въздуха. Ченето му провисна и той зяпна в телеграмата, сякаш внезапно е открил, че е гушнал тарантула. В следващия момент от устните му се появи на бял свят един израз, който дори в днешните модерни времена със сигурност не бих сметнал като подходящ за смесена компания.
Полин беше загрижена, а челото й — набраздено от болка и тревога.
— Какво се е случило, татко?
Старият Стоукър издаваше гъргорещи звуци.
— Случи се!
— Какво? Какво? — при тези думи видях Чъфи да подскача. — Какво? Какво? Ще ви кажа какво. Оспорили са завещанието на стария Джордж.