Не, помисли си Еверет М. Вече няма такива големи мигове, когато всички споделят историята. Но ги има малките, личните. Какво правеше ти, когато баща ти изгуби живота си в глупава, безсмислена автомобилна катастрофа?
— За мен винаги е било така, сър — каза Еверет М.
— Няма нужда да ме наричаш сър — отвърна министър-председателят. Той замълча. Като предъвка известно време думите, които се канеше да произнесе, сякаш имаха неприятен вкус, попита: — Има ли някаква болка?
— Просто през цялото време ми е студено.
— Те… Мадам Луна… е свършила изключително добра работа.
— Каза ми, че би следвало да съм умрял. Преправила е почти всяка моя част. — Еверет М обърна лицето си към земната светлина. В нея нямаше топлота. — Мистър Портильо, защо не са успели да спасят баща ми?
— Известно ми е за случилото се, Еверет, и не зная защо Мадам Луна не е могла да го спаси. Разумът на Трин може да прави чудесни неща, но не и вълшебства. Не може да върне умрелите. — Още веднъж като че предъвка известно време горчивите думи: — Еверет, мъжът, който дойде заедно с мен, е много влиятелен. Известно ли ти е какво е специален пратеник на Множеството?
— Посланик на цялата ни планета в Множеството на Познатите светове.
— Точно така. Има много повече власт от мен… но не му позволявай да си го мисли. Скоро ще разговаря с теб. Ще поиска да свършиш нещо за него. Няма да е дреболия, но само ти можеш да го направиш. Еверет, искам от теб да сториш онова, което той ще поиска от теб. Ще ти се стори странно, но нямаше да го иска, ако има друг начин. И трябва да ти кажа, Еверет, че и аз, и цялото правителство ще те подкрепим. Ще се грижим за майка ти и сестра ти, за семейството на баща ти… не се тревожи за тях. Мистър Вилие ще поиска от теб да бъдеш герой. Не само заради страната ти, дори не и заради целия свят, но заради всички Познати светове. Можеш ли да го направиш, Еверет? Ще го направиш ли? Заради всички ни?
Еверет М почувства леко течение на врата си. Обърна се и видя, че вратата към помещението с портала отново е отворена. Мадам Луна и Чарлз Вилие стояха един до друг и го очакваха. Министър-председателят Портильо докосна внимателно Еверет М по рамото, докато му позволяваше пръв да мине през вратата.
— Славен мъж — прошепна той. — Знам, че ще се справиш.
— Няма един свят — каза Чарлз Вилие.
— Има много светове. Да, зная — отговори Еверет М. Стояха на един балкон с изглед към голямата яма, която Еверет М бе видял през прозореца на стаята си, след като се пробуди за пръв път на Луната. Мадам Луна беше отворила друга от нейните скокови врати, след което се бяха озовали на високата тераса.
Лицето на Чарлз Вилие имаше меко изражение, с мека кожа, гласът му бе мек, а Еверет не вярваше на всичко това дори и за секунда.
— Аз съм специален пратеник на нашия свят за наскоро откритата З10. Чувал ли си за нея, да си виждал нещо онлайн?
— Баща ми изследваше мултивселената.
— Разбира се. Прости ми, Еверет. Тогава със сигурност знаеш, че З10 е много подобна на нашата равнина, като най-важното изключение е Разумът на Трин.
— Чувал съм.
Той погледна към Мадам Луна, застанала до стената, където бе отворила скоковата врата. Винаги усмихната, със скръстени по особен начин ръце. Дали беше същата дребничка старица, която бе посрещнала Армстронг и Олдрин на Луната преди четирийсет и две години, крехката дребничка старица, която можеше да издържа на открития вакуум и на бомбардировката от твърда радиация? Дали изобщо беше същата дребничка старица, която бе дошла при него, когато се събуди и изпадна в паника, щом тялото му се разтвори и разгъна? Имаше ли много Мадам Луни? Дали Разумът на Трин създаваше и унищожаваше своите прояви според нуждите си?
— Талантливи са — продължаваше Чарлз Вилие. — Разработили са технологията на Портала на Хайзенберг без помощта на Трин. Възможно е и ние да бихме успели, но те са направили следващата стъпка. Направили са онова, което не е постигнал никой друг в Множеството. Имат работеща карта на Целостта. Знаеш ли какво е Целостта?
— Всички светове, а не само онези, за които ни е известно.
На този свят бащата на Еверет М бе работил върху съвсем същия проект. И „работа“ не беше достатъчно силна дума. Трябваше да съществува дума за работа, която е невероятно трудна и едновременно с това преизпълнена с радост, работа, която поставя на изпитание най-доброто в теб и те изпълва с напрежение до краен предел, но така ангажира ума ти, че в сравнение с нея всичко останало е безсмислено. Работа, която те подканя безжалостно, но която обичаш от все сърце. Работа, която не можеш да свършиш, и никой не може, но е абсолютно наложително да свършиш. Тъкмо този вид работа бе вършил Теджендра през цялото минало лято. Приключенията му на Мъж-на-Средна-Възраст бяха част от същия приток на енергия. В края на летния семестър, сред тишината, след като студентите бяха изчезнали, той бе направил пробив. Не бе намерил решение, но път към решението. Начин за мислене за това как трябва да се схваща проблемът. После: неочакваната среща с камиона на „Сейнсбъри“, завил наляво при превключването на светофара.