— О, Боже! — възкликна Сен по интеркома. — Той гори, гори! Еверет, помогни му!
Горе на мостика тя, капитан Анастейзия и Шарки наглеждаха с едно око ставащото по камерите, инсталирани на корпуса. С другото наблюдаваха радарния екран на Шарки. От прехващачите, изпратени от Френските военновъздушни сили, ги деляха секунди.
— Добре е, добре е — извика Еверет в интеркома. — Част от процеса.
Макхинлит се беше осигурил за електропровода и се придърпваше. Щракна един карабинер. Беше закачен за четиристотин киловолта. Еверет разбираше страха на Сен. Беше изгубила един кораб, един дом, едно семейство заради мълния, когато капитанът на обречения Феърчайлд бе направил опит да вдъхне живот на акумулаторите си от подобен нетрадиционен източник. Макхинлит тъкмо се бореше с щепсела на кабела — удряше скобите, които прикрепяха контактите към проводника под напрежение. През това нещо протичат почти половин милион волта, помисли си Еверет. Макхинлит беше в безопасност, всички бяха в безопасност. Тъкмо поради същата причина и птиците можеха да кацат на проводници. Всичко е в безопасност, стига да е свързано със земята. Електричеството е поток, висок потенциал към нисък потенциал, заряд към земя.
Капитан Анастейзия се обади по интеркома:
— Ще започнем ли скоро зареждането? Виждам онези аероплани на екрана на Шарки и са прекалено близо за вкуса ми.
Еверет чуваше далечния гръм на военни реактивни двигатели. Хвърли поглед между краката си към замайващата пропаст. Макхинлит се беше прехвърлил от кабела към осигурителното си въже. Два вдигнати палеца. Еверет натисна бутона, който управляваше въжето. Макхинлит рязко се отдели от щепсела — захапал проводника като месингова пиявица — и се издигна във въздуха. Прелетя като изстрелян през малкия шлюз, удари механизма за освобождаване на амуницията си, след което скочи от въжето, за да се приземи леко и пъргаво на по трийсет сантиметра от двете страни на правоъгълника празен въздух. Една грешка и щеше да полети към земята, с писъци по пътя. Еверет беше страхотен вратар и можеше да мисли в три и повече измерения, но щяха да са му нужни години, за да мисли като ветровик, или — да живее в множество измерения.
Години.
Не възнамеряваше да прекарва години сред ветровиците, за да научава тези умения.
— Препоръчвам го безрезервно като преживяване — заяви Макхинлит. — Толкова близо до проводниците усещаш леко гъделичкане по цялото тяло. Хубаво. Хайде. Това си струва да се види.
Макхинлит повика с пръст Еверет. Затичаха приведено в тесните сервизни коридори между акумулаторните стекове, под ниския покрив на товарната палуба. Премигваха на ръба на смъртта, докато Сен изчерпваше последните ватове от акумулаторите, за да поддържа Евърнес над електропровода. В далечния край на корпуса имаше втори шлюз в търбуха на кораба, близо до мястото, където беше складирана другата половина на електрическия щепсел. Когато Евърнес беше на порт, зареждащото рамо минаваше под него и беше свързано с два кабела — единият под напрежение, а другият за заземяване, — което позволяваше на електричеството да протича през веригата. На практика корабът беше един гигантски щепсел. Заземяващата линия висеше над главите на Еверет и Макхинлит.
— Преди да започна да натискам копчета, ми кажи. Сигурен ли си? — попита Макхинлит.
— Стандартното високо напрежение във Франция е четиристотин киловолта. Проверих го. Онлайн. — Последният израз не се използваше в света на Макхинлит. — В интермрежата — обясни Еверет, а Макхинлит кимна с разбиране. — Останалото беше лесно, проста математика.
— Аха, нали разбираш, точно последното ме изнервя мъничко. Простата математика.
— От онова, което ми каза ти, смятам, че трансформаторът би следвало да издържи.
— Чудничко. Ако станем на въртележка от фойерверки, вината пак ще бъде моя.
Еверет се канеше да протестира, че уравненията никога не грешат, а струват толкова, колкото числата, с които ги захранват. Но тогава над тях прелетяха изтребителите. Звукът изби думите, дъха му, всяка мисъл от него. Никога дотогава не се беше озовавал толкова близо до турбореактивни двигатели. Шумът беше такъв, сякаш небето се разцепваше през средата, от границите на Космоса, право през Евърнес, до самата земя под тях.
— Ами добре тогава! — изрева Макхинлит през намаляващия трясък на реактивните самолети на Френските военновъздушни сили. — Това решава нещата вместо нас. — Той натисна бутона за освобождаване. Шлюзът се отвори. Кабелът на заземяването се спусна. Двамата наведоха глави над отвора. — Отваряй си очите на четири — посъветва корабният инженер. — Шоуто ще си струва.