Капитан Анастейзия преглътна едно проклятие.
— Колко време?
— Две минути.
— Действайте. Сен, задръж ни на позиция. Мистър Синг, по мой знак. Мистър Шарки, на какво разстояние са онези аероплани?
— В този момент са при нас — отговори Шарки и корабът се разтърси, щом три заслепителни, смъртоносни изтребителя се стрелнаха отникъде, а двигателите им изреваха агресивно.
Еверет се приведе. Капитан Анастейзия остана дръзко пред наблюдателния прозорец.
— Но пък сте красавци — прошепна тя, докато самолетите разцепиха въздуха над кораба.
— Отново ни призовават да отговорим — обади се Шарки. — Ако не се приземим незабавно, ще открият огън по нас.
— Кабелите навити — докладва Макхинлит. — Можем да потеглим, когато пожелаете.
— Еверет, когато ти е удобно.
Еверет докосна бутона за скок. Трябват ни звукови ефекти, помисли си той. Трябваше да се разнесе звук от задействани двигатели. Трябваше им някакъв вид ефект врруумм като във „Вавилон 5“, когато космически кораби излизаха от хиперпространството, или поне ефект от „Доктор Кой“, като от ранен динозавър, когато ТАРДИС се дематериализираше. Всичко, с което разполагаха по време на Скок на Хайзенберг, беше белота…
… а после някъде другаде.
— Каза ли нещо, Еверет Синг? — попита Сен.
— Не — отвърна той.
— Странно, защото съм сигурна, че те чух да казваш нещо.
— Не казах нищо.
— Е, може би не точно каза, колкото издаде звук.
— Звук? Какъв например?
— Ами нещо като… вуум.
— Какво?
— Вум — повтори Сен. — Само че по-продължително. Вуууумм.
— Не съм казвал вум.
— Да, каза, каза, каза.
— Скокът на Хайзенберг ти е увредил слуха — възрази Еверет, но си беше лъжа.
Беше издал звук. Беше казал вум. Вуууумм. От онзи звук, какъвто трябваше да издаде един въздушен кораб, който скача между паралелни вселени през Портал на Хайзенберг. Сен му се намуси раздразнено, но с крайчето на окото си Еверет улови усмивката на капитан Анастейзия.
Вуум! — произнесе безгласно устата ѝ.
Над града бе паднал сняг. За момент Еверет не разпозна своя Лондон, своя Тотнъм. А после сенките, полумрачните купчини от топящ се сняг съставиха очертания. Очертания, които познаваше. Това трябваше да е извивката на Нортъмбърленд Роуд, а ето там и релсите и пероните на Ейнджъл Роуд Стейшън. Онази тъмна водна маса, като мъртво око, можеше да е само резервоарът „Локууд“. Там беше площадът до Хай Роуд. С баща му се бяха разхождали по този път през толкова много съботи. Еверет придърпа един монитор и задейства камерите на корема. Точно под корпуса бяха заснежените седалки и тревният правоъгълник между тях.
— Да — прошепна той.
Калкулацията му беше съвършена. Беше накарал Евърнес да скочи точно над стадиона.
— Къде сме? — попита Сен.
— „Уайт Харт Лейн“ — отговори Еверет. Чувстваше се могъщ, чувстваше се победител, все едно беше отбелязал гол точно между гредите на онази врата там долу. Когато Сен го погледна объркано, той обясни: — „Тотнъм Хотспър“. Единственото място, където няма да потърсят въздушен кораб. През цялото време над стадиона виси по някой, за да рекламират нещо. Скрити на открито. По времето, когато им хрумне, че не би следвало да сме тук, вече няма да ни има.
— И защо сме тук, мистър Синг? — попита капитан Анастейзия.
— Защото тук е семейството ми — отвърна Еверет. — И възнамерявам да си го върна.
9.
Трябваше да има някакво правило. Ако вали през първия ден от срока, училището се отлага. Без дали, без но, никакви възражения. Автоматично. Допълнителен почивен ден. Снежен ден.
Еверет М се бе събудил дълго преди странната светлина, която винаги казва натрупан сняг, да започне да огрява през спуснатите завеси. Не можеше да спи в това легло. Беше хлътнало на същите места, удобно на същата страна, поддаваше и беше твърдо по съвсем същия начин, но не беше негово. Така че лежеше, вперил поглед в тавана или в греещия дисплей на цифровото радио, докато завесите не се превърнаха в равнина от жълто-сиво. Светлина като тази не толкова е отразена от земята, колкото идваща директно от небето — Еверет М го знаеше. Той отиде при прозореца и видя градината, живия плет, покривите под чист, девствен сняг. Докато лежеше буден в това чуждоземно легло, на този чуждоземен свят, бе натрупало мълчаливо, невидимо, дълбоко, сняг върху сняг.
Той потръпна.