— Ти ме заведе на върха на твоя град, така че ти връщам услугата.
— Нее… онова беше просто, за да се измъкнем от лапите на Идлър и женчовците му.
— Не, имам предвид: когато се спуснахме по въжето. От кораба до Тайрон Тауър.
Еверет разпозна ствола и на Телеком Тауър далеч на запад, чак в Блумсбъри. В света на Сен Целостта на Познатите светове заемаше същото място. Същинска Тъмна кула, със скрити в нея портали на Хайзенберг, които водеха към други светове.
— Божке, ами да! Тогава си беше бонару забавно! Струва ми се, че са минали години, но… — Тонът на Сен се промени. — О, съжалявам, Еверет Синг.
— За какво?
— За татко ти.
— Ще го намеря — отвърна Еверет.
Не беше само този Лондон, долу в краката му. Бяха и останалите градове като него, всички светове. Имаше превес над всички тях. Враговете му бяха многобройни, бяха потайни, могъщи и умни. И Еверет не се съмняваше, че е видял само частица от онова, което можеха да постигнат, но той разполагаше с нещо, което те нямаха: разполагаше с Инфундибулума, скоковия пистолет и способността да манипулира и двете. Той беше Беглецът по равнините. Чак сега разбра какъв беше този внезапен подтик да се възправи на върха на катедралата „Свети Павел“. Искаше да покаже на Сен нещо вълшебно и вълнуващо, както и на себе си, че не се страхува от височини и опасности, но най-много от всичко искаше да покаже на града — и на целия свят, — че разполага с власт.
— Първо трябва да вземем мама и Виктъри-Роуз. — Беше съвсем ясно и просто. — Помниш ли как ни откриха там, сред ледовете? Всеки път, когато направим скок, всеки път, когато някой отвори Портал на Хайзенберг, когато някой използва скоков пистолет, това оставя следа. Влезли са в следата и са изпратили летателния апарат на въздушна възглавница. Когато Шарлът Вилие стреля в баща ми, това е оставило следа. Не зная как работи скоковият пистолет… но хората, които са го изобретили, знаят. И имам идея къде можем да ги открием. Ще открия тази следа, ще открия и баща си. И отново ще ни събера заедно.
— А после какво? — попита Сен.
— Ще отведа всички ни някъде надалеч, надалеч отвъд дългата ръка на Ордена и никога повече няма да мислим за Инфундибулума или за Порталите на Хайзенберг, или за Множества и Цялости. Ще живеем щастливи до края на дните си в един и само в един свят.
— Да, Еверет Синг, но исках да кажа… ами ние? Какво ще се случи с нас? С кораба, Макхинлит и Шарки, с Ани и мен. Къде ще отидем ние?
Ярката светлина помръкна. Увереността на Еверет се поколеба. Бузите му пламнаха не от студа, а от срам.
— Аз… не зная — произнесе той.
— И ако ми простиш, че отварям дума, но според мен има бижу недостатък в твоя сценарий. Ако всеки скок оставя следа, където и да отидеш, те могат да те последват. Просто дребно наблюдение, нали разбираш…
Беше права. Сен бе поразила гениалния план в най-слабата му точка и планът бе станал на парчета. Слънцето изчезна от най-високата точка на кръста на върха на катедралата. Вече не приличаше на златен. Здрачът бе настъпил и Еверет изпитваше ужасен студ.
— Но те познавам добре, Еверет Синг — каза Сен, сякаш разбираше каква болка е причинила по толкова небрежен начин. — Ще измислиш нещо; и ще бъде поразително.
Само с две изречения Сен отново го бе направила цял. Щеше да измисли нещо. Даде си сметка, че почувстваната увереност в него е била прекомерна. Враговете му бяха могъщи и разполагаха с ресурсите на десет свята зад гърба си. Но той имаше едно преимущество. Орденът — каквото и да бе той, каквито и да бяха плановете или страховете му — можеше да го проследи, но никога не можеше да го изпревари. Еверет винаги щеше да е човекът, който скача пръв. Това бе достатъчно преимущество, за да мислиш по поразяващ начин. Той беше вратарят, който винаги е наясно от коя посока идва топката.
— Е, какво мислиш за моя Лондон? — попита той.
— Мисля, че е вълшебен, Еверет Синг.
— Сен, аз… знаеш как ми даде онази карта таро.
Тя моментално настръхна.
— Какво си направил с нея? Изгуби ли я? Ако си я изгубил…
— Не, не, не, не… — Еверет се потупа по гърдите. — Тук е.
— Близо до сърцето ти. Чудничко.
— Ами… Направих нещо за теб. Ето. Сложи си ги.
Сен се намръщи при вида на слушалките, но си ги сложи.
— Записах ти микс. — Еверет зареди плейлиста. — Не мога да ти го дам наистина, защото не можеш да го слушаш с вашата технология, но, ами просто… — Той натисна бутона за прослушване.
Еверет беше работил с дни по тази задача. Беше добре дошла почивка по време на часовете програмиране и мръзнене, докато Евърнес изключваше все повече от системите си, за да съхранява енергийните си резерви. Математиката и музиката използват сходни части на мозъка, както му бе добре известно. Ричард Файнман, физикът и един от личните герои на Еверет, беше изпълнител на бонго от световна класа. Така че събирането на песните за плейлиста на Сен беше почивка от програмирането, без да му се налага да позволява на тази част от мозъка си да се превръща в буца лед. От онова, което беше чул да бумти из пъбовете на ветровиците по Меър Стрийт или като туптене откъм каютата на Сен — „Не използва чак толкова много електричество, беше се оплакала, а и музиката е право, като въздуха и водата“, — Еверет бе подбрал песни в стила на електро, денс стила от осемдесетте. Електронно, без да е техно. Скриптящи ритъм китари. Малко синт-бас точно в началото на микса. Духови секции, но нищо подобно на саксофонните сола, от които на Еверет му призляваше в 90 процента от срамно обемната колекция от музика от осемдесетте на баща му. Четвъртит ритъм, без да се стига до дум-дум-дум. Никаква следа от бийт като хип-хоп, трип-хоп, дръм енд бейс или грайм. Беше доста бяла музика. В плеъра му имаше музика, която докосваше същите струни. И беше открил, докато дните отминаваха и температурата спадаше, а редовете с код се виеха като змии, че все по-често си мечтае за моментите на внимателен подбор.