— Може ли да кажа нещо? Планът ти е добър, но има един пропуск.
— Какъв?
— Каза, че ти ще отидеш.
— Така казах.
— А аз какво ще правя?
— Оставаш, за да наглеждаш бръсначите.
— Ще имаш нужда от мен.
Еверет преглътна раздразнението си.
— Това е Хакни.
— Това е твоят Хакни.
— Ако в моя Хакни не заковеш нещо за стената, някой ще го открадне.
Сен се намръщи.
— Не ми харесва — изръмжа тя. — Но хубаво — след което, без да каже каквото и да е и без всякакво предупреждение, улови Еверет за раменете и го целуна силно по устните. Тъй като беше с една глава по-ниска от него, трябваше да се повдигне на пръсти, за да го достигне. Преди Еверет да реагира и да успее да осъзнае какво се случва, тя го пусна. — За късмет и любов.
Сен изглеждаше мъничка и изгубена, петънце сивота на снега, сама част от зимата. Тя вдигна ръка за благословия. По устните си Еверет все още усещаше вкуса ѝ — мед, кайсия, странната ѝ мускусна миризма, — докато крачеше надолу по пътя в гробището под костеливите пръсти на клоните на дърветата.
Домът зовеше Еверет. Започна да ходи по-бързо, почти затича. Доста глупаво и несигурно начинание в снега, но краката му познаваха всяко камъче и всяка пукнатина из тези пътеки. Никога не бе изпитвал страх в това гробище. Призраци, вампири, възкръснали мъртъвци — Еверет смяташе тези суеверия за толкова глупави, че дори не си и помисляше за тях. Мъртвите от викторианската епоха спяха дълбоко и много, много непробудно. Бяха добра, спокойна компания. През главния вход, през Хай Стрийт, през железопътния мост, после през откритото общинско пространство и най-сетне на Роудинг Роуд. Можеше да тича по целия път. Пътникът бърза във вечерта — една от картите таро на Сен, изображение на решен на всичко мъж, с бричове и шапка от осемнайсети век, крачещ по пътека, която се извиваше надалеч от погледа. Пътникът бързаше, защото пътешествието му бе отнело по-дълго време, отведе го по-далеч, отколкото някой би могъл да си представи, но домът е близо, много близо. Виждаше се в края на Роудинг Роуд, как застава пред къщата. Щеше ли да позвъни на вратата, или щеше да влезе през задния двор както винаги? Отваряш вратата и просто влизаш. Майка му щеше да припява с грешните думи на някоя песен по радиото. Виктъри-Роуз щеше да вечеря. Как би могъл да им каже? Спрете онова, което вършите, и елате с мен. Вземете си палтата, някакви скъпоценности и дребни, ценни вещи, които могат да се продадат. Не, няма да ти трябват паспорт, телефон и пари. Хайде. Над вас е надвиснала ужасна, ужасна опасност.
Защо им беше дори да помръднат?
Защото се бе върнал. Беше достатъчно. Ще обясня всичко, но сега просто ме последвайте.
Дъхът на Еверет излизаше на големи, топли облаци, докато тичаше по централната алея между покритите със снежни гугли надгробни плочи. След което видя фигурата между себе си и изхода за Стоук Нюингтън Хай Стрийт и спря. Беше малко повече от тъмен силует на жълтия фон на уличните светлини, но размерите, очертанията, стойката, дрехите — всичко във фигурата предупреждаваше: Започни да се страхуваш. Сянката излезе в едно езеро от светлина от охранителните прожектори, които Съветът на община „Хакни“ беше инсталирал. Еверет мигновено разбра всичко.
— Не — прошепна той.
Обърна се, побягна. Само след няколко стъпки извика от болка и вдигна ръка към лявото си рамо. Нещо го бе ужилило като стършел. Подуши изгоряла тъкан, горяща плът. Без да спира, Еверет хвърли поглед през рамо. Другото му „аз“, врагът, анти-Еверет го следваше спокойно, преднамерено по алеята. Насочи към него пръста си като пистолет. Еверет се хвърли и претърколи по чист инстинкт. Снегът не омекоти падането. Снегът крие в себе си твърди неща и остри ръбове. Той изкрещя, когато ребрата му се блъснаха силно в една строшена надгробна плоча. Видя как в мрака премигна нишка червена светлина. Когато види лазер, синът на един физик веднага го разпознава. Лъчът се поколеба, след което проряза в негова посока като острието на меч. Еверет се претърколи в безопасност зад постамента на един викториански погребален ангел. По алеята се посипаха отломки от клони, прецизно изрязани. Първият лъч го бе ранил леко. Ако го беше уцелил чисто, щеше да прогори дупка право през него и да го среже на две.
Лазерите не можеха да прерязват камък. Или могат? Еверет взе решение да не се размотава наоколо, за да види резултатите от този експеримент. Запълзя в коварния сняг, като опитваше да се изправи. Хълбокът го болеше. Сигурно имаше страхотна синина. Надяваше се това да е всичко. Давай. Давай. Дръж главата ниско под височината на надгробните плочи, ако искаш въобще да я задържиш.