— Трябва да направим скок — каза той.
— Не си в състояние — каза капитан Анастейзия.
— Не разбирате! — извика Еверет, преди да си спомни за погледа в очите на капитана, за тона на гласа ѝ последния път, когато се бе опълчил на властта ѝ на собствения ѝ мостик. — Мадам, с цялото ми уважение, трябва да направим скок на Хайзенберг. Изпратили са някой при майка ми и сестра ми. Изпратили са агент.
— Него — каза Сен. — Той е. От друга равнина. Него. Еверет. Но… жужиран. И си имаше стрелящи неща.
— Трябва да скочим надалеч оттук.
Еверет се застави да стане от пода въпреки болката до кости. Капитан Анастейзия сложи ръка на гърдите му.
— Къде ще откарате кораба ми, мистър Синг?
Еверет едва не отблъсна задържащата го ръка. Капитан Анастейзия долови напрежението, което нарастваше в него, и очите ѝ се разшириха. Еверет си припомни думите на Макхинлит, че е учила френски бойни изкуства при майсторите в Марсилия. В тази вселена французите си нямаха национално бойно изкуство.
— Помните ли, когато бяхме приклещени между Шарлът Вилие и Кралски дъб? — На сто метра пред носа Порталът на Хайзенберг се превърна в плътно бял диск, смали се до ослепителна бяла точка и изчезна в ясния нощен въздух. Капитан Анастейзия не помръдваше. — Помните ли? — попита отново Еверет. — Зачудих се дали по същия начин, по който Шарлът Вилие може да отвори портал на самия мостик… защото винаги оставяме следа там, откъдето сме минали… не е възможно скоковият пистолет също да оставя следа, спомен за порталите, които отваря? И един от тези портали, точно един от тях, ще се отвори там, където е баща ми. — Еверет стоеше с мъка на краката си. Болеше го, по-лошо от всякога досега, дори след най-грубите футболни срещи, когато от противниковия отбор подритваха вратаря, докато реферът не гледа. Имаше чувството, че се връща от война. Което си беше самата истина. Все още водеше война. Винаги щеше да е на война, той и всеки, когото познаваше, когото обичаше, хората, в чийто живот се появяваше. Преди петнайсет дни Теджендра бе отвлечен точно пред Института за съвременно изкуство, само петнайсет дни, а Еверет бе уморен, толкова, толкова уморен. Какво беше казала Сен, когато капитан Анастейзия обърна нейната карта Пътникът бърза във вечерта? Чака ме дълъг път, преди да отпусна глава за сън? — Не мога да го направя. Макхинлит също. Трябва да върна скоковия пистолет обратно на мястото, където е направен.
— И къде е то, мистър Синг?
— Трябва да идва от някой от деветте свята на Множеството. — Капитан Анастейзия кимна. — Не съм сигурен. — Капитан Анастейзия повдигна вежда. — Мисля… вярвам… вярвам напълно и абсолютно, че идва от равнината, която вие наричате З1.
Шок: не се случи така, че всички да възкликнат едновременно или да се отдръпнат ужасено с вдигнати ръце; шокът е нещо, което усещаш като електричество, което подушваш като промяна във времето. Шокът е химия.
— З1 е под ембарго, мистър Синг — обясни капитан Анастейзия. — Напълно, абсолютно.
— Трябва да отидем там.
— От таласъмите и страховете, и ужасите на нощите ни, ще ни опази Той и неговата доркас — каза Сен. Стискаше здраво картите таро „Евърнес“ в ръка.
В същия момент се обади и Шарки:
— „Ще пратя върху вас и глад и люти зверове, които ще те обезчадят; мор и кръв ще преминат през тебе; и ще нанеса меч върху тебе.“
— Преди петнайсет години всички пътувания между равнините до З1 бяха прекратени — каза капитан Анастейзия. — Порталите на Хайзенберг бяха запечатани. Никой не знае защо. Но бих рискувала с предположението, че трябва да е истински ужасно, за да наложат карантина на цял свят. А ти предлагаш да отведеш моя кораб, моя екипаж и моята дъщеря там.
— Да — произнесе Еверет Синг.
Друг отговор нямаше. Беше отправил толкова молби към капитан Анастейзия и нейния кораб, толкова пъти бе настоявал и ги бе излагал на опасност, и все така не виждаше края на всичко това. Но докато си го помисляше, вече бе наясно, че тя е стигнала до същото заключение, че единственият начин всичко да свърши е да се отиде докрай, където и да бе този край.