— Е, знам само, че не можем да останем още дълго в този свят — каза капитанът. — Мистър Синг, отведете ни оттук. — Тя откри един неповреден микрофон: — Мистър Макхинлит, насочете мощностите ни към скоковия портал. Когато прецените, мистър Синг.
Еверет отвори Инфундибулума. Беше лесна работа да открие точката в З1, която отговаряше на същата позиция над футболното игрище „Уайт Харт Лейн“. Завлачи я в Скоковия контролер. Таблото светна в зелено. Той натисна бутона.
Вуум и Еверет Синг бе изчезнал.
12.
Тишина из улиците на Лондон. Над Клаптън Комън и Парк Манър се чуваше единствено как гарваните си отправят обиди. От Уингейт Естейт се разнасяше писъкът на враждуващи котки, висок като пистолетни изстрели в неподвижния въздух. Гълъбите гукаха. В далечината виеха кучета и в гласовете им се долавяше вълче минало. Никакви ритмични звуци от басовите колони на тунинговани автомобили по Стърлинг Уей, никакъв рев от кацащи реактивни самолети по посока Хийтроу и Силвъртаун. Утринното небе бе ясно, твърдо синьо, чист януари. Не го бе надраскала и една самолетна следа. Нищо не помръдваше — във въздуха, по цялата Земя.
Сен завъртя месинговия тракбол и изпрати малкия наблюдателен дрон надолу по Стамфорд Хил. Будлеята растеше на воля из канавките и плоските покриви на гори от оголели клони, клечки и сухи кафяви туфи от миналогодишни пурпурни цветя. Тревата растеше нагъсто из пукнатините по бордюрите и тротоарите. Дървесни корени бяха надигнали плочите. Отломки от рухнали витрини се търкаляха по улицата: парчета от пластмасови реклами, купчини счупено стъкло. Избитите прозорци на магазините изглеждаха като кухите орбити на черепи. Встрани по пътя стояха няколко изоставени автомобила. Прозорците им бяха станали на сол. Тапицерията им беше позеленяла и по нея никнеха мъх и бурени.
Сен извика тихичко и накара дрона да увисне във въздуха. Всички видяха какво я бе накарало да го спре — блед крайник. Тя обърна камерите. Кукла, лежаща като жертва на убийство на улицата, с една протегната ръка. Пластмасовите ѝ коси бяха сплъстени от стихиите. Очите ѝ бяха най-лошото: черна празнота.
Някога са те обичали, помисли си Еверет.
От равнина до равнина, от свят до свят, от точка до точка. Евърнес се появи на същите географски координати, откъдето и бе напуснал света на Еверет: на сто метра височина над „Уайт Харт Лейн“. Двата стадиона едва ли можеха да се различават повече. Покривът на този беше хлътнал и на места рухнал. Една от прожекторните кули бе съборена. Игрището приличаше на джунгла от бурени, храсти и задушаваща будлея, през която едва можеха да се видят остатъци от бяла маркировка. Мрежите на вратите бяха разнищени. На напречните греди бяха накацали гарвани. Мъртъв стадион в мъртъв град.
— Лондон, обади се, Лондон, обади се — повтаряше отново и отново Шарки, притиснал едната слушалка към ухото си. — „Тогава рекох: Господи, докога? И Той отговори: Докато запустеят градовете, та да няма жител, и къщите, та да няма човек, и страната да запустее съвсем.“
Капитан Анастейзия приближи до големия прозорец. Беше скръстила ръце зад гърба си и от известно време се взираше в пустошта. Празни улици, празни коли и празни къщи. Празен град.
— Утре — заповяда тя. — Никой няма да ни потърси тук, така че да използваме момента да поспим. Според мен ще ни е от полза. По каюти и хамаци. Утре ще разгадаваме загадки.
Еверет вися в хамака си в продължение на дълги, безсънни часове. Толкова много, прекалено много. Толкова много светове, толкова много бягане и сражения. Главата му се въртеше: друго негово „аз“. Двойник. Отражение. Кукувиче в гнездото му. От всичко, което бе сторила досега Шарлът Вилие, това бе най-неприятното и най-безмилостното. Не се съмняваше, че ще намери баща си, там някъде из Целостта на световете. Но да вземе друго негово „аз“ и да го превърне в… какво? Кибернетична машина за убийства? И като си помислеше, че това нещо е отседнало в дома му, че спи в леглото му, живее с майка му и с Виктъри-Роуз…
Никой не може да спи в мъртъв град. Тишината бе по-оглушителна от който и да е уличен трафик или буря.
На сутринта Еверет забърка последните яйца за закуска. Екипажът ги изяде с апетит на мостика, докато наблюдаваха за признаци на живот в мъртвия град и се надяваха на отговори на мистерията какво го е убило.
— Капитане — обади се Шарки и интонацията му накара Еверет да откъсне очи от изгледа през прозореца. Вилицата направи пауза на половината път към устата му. — Камерите на кърмата. — Шарки превключи образа на мониторите.