Всички придърпаха увеличителни стъкла върху миниатюрните дисплеи. Еверет почувства как стомахът му замръзна в миг на подлудяващ страх, страха от това да видиш нещо толкова различно, толкова странно, толкова нередно, че умът е неспособен да го обработи и единственото безопасно нещо е да изпиташ страх.
Евърнес лежеше над „Уайт Харт Лейн“ като стрелката на компас. Носът му сочеше на север, а опашката на юг. На юг, зад тях, се простираше Лейтън, а отвъд него Кучешкият остров. В света на Еверет Кучешкият остров сам по себе си бе цял град, заедно с небостъргачите, корпоративните центрове и бизнес парковете. Беше прелетял оттам със Сен. Онова бе светът на Еверет.
В този свят Кучешкият остров бе превзет от огромна кула, черна като петрол. Еверет бе виждал снимки на „Бурдж Халифа“ в Дубай, най-високата сграда в неговия свят. Това нещо — повече острие, отколкото кула — беше пет, шест пъти по-високо от Кулата на Халифа. Трудно беше да се прецени колко точно е високо; стесняваше се до добре наточен връх. Беше като нож, излизащ от сърцето на доковете. Пронизваше небето. На максимална разделителна способност повърхността му сякаш се движеше и улавяше светлината като течност в движение. Ограждаше го мрачен ореол. Всичко в него бе нередно: височината му, остротата, геометрията. Еверет разбра — всички на мостика разбраха по силата на чистия инстинкт, — че нещото, което се надигаше от тъмното сърце на Доклендс, е причината за изоставения Лондон.
— Обърни ни, Сен.
Сен завъртя бавно Евърнес около центъра му на тежестта.
— Мистър Макхинлит, пуснете дрона.
Камерата се отдалечи от изоставената кукла. Сен накара дрона да се издигне бързо, след което прелетяха покрай задушените от бурени комини на Хакни Даунс и мъртвия Долстън. Домът ми е там долу, помисли си Еверет. От канавките растяха храсти, на тавана гнездяха гълъби, всички прозорци бяха натрошени, а килимите бяха подгизнали от дъжда. Спомни си колко ужасно изглеждаше истинският му дом в нощта, когато се прибра от срещата с Колет Харт и откри вратата разбита и всичко в къщата преобърнато. Вече знаеше кой го е сторил и знаеше какво е търсила.
Дронът продължи полета си нататък и се насочи към тъмния шпил. Сега Еверет започна да вижда малките разлики, скрити от големите разлики, които правеха този свят напълно различен от неговия. Онези автомобилни скелети: бяха източени, ниски и аеродинамични като колите от футуристичните научнофантастични филми. Къде бяха електропроводите, телефонните стълбове, мачтите на мобилните оператори? Колкото повече приближаваше дронът към Доклендс, толкова по-често се появяваше и модерна архитектура сред по-старите сгради. Сградите бяха с формата на облаци или на онези странни прозрачни същества на дъното на морето, или на цветя и семена, изплетени от паяжина и стъкло. И те бяха също толкова изоставени, колкото старите сгради от бетон и стомана, с напълно изпочупени стъклени стени, така че единственото останало от тях бяха красивите скелети. Еверет виждаше под руините, че това е бил високотехнологичен свят, далеч по-напреднал от собствения му. И нещо го беше унищожило.
— Къде са всички хора? — попита Сен.
Дронът се спусна ниско над старите докове и кейове на Кучешкия остров. Нямаше постройки, нито пътища, никакви конферентни центрове, хотели, ресторанти или спортни клубове. Всяка открита повърхност бе покрита с нещо, което наподобяваше масленочерна течаща лава, езици, гребени и перки на нещо тъмно и наполовина втечнено. Подобно на лавата, беше в движение. Потоците и езиците капеха и се разпространяваха, сливаха се, оформяха нови, краткотрайни форми и шарки, които съществуваха само толкова, колкото отново да се разпаднат в тъмнината. Балони, гръбнаци, кубове, деликатни триизмерни перки, десени, водовъртежи и спирали, неща, които приличаха на цветя или на въртящи се зъбчати колела, миниатюрни градове. Сен приближи дрона; камерата приближи изображението. Еверет видя, че повърхността на чернотата вреше от движение, че шарките, които изплуваха и се потапяха, бяха съставени от по-малки, подобни шарки, че всичко бръмчеше като рояк насекоми. Малки насекомоподобни движения, шарки, направени от подобни, по-малки шарки. Това бяха фрактали, като онези в Множеството на Манделброт, от които бе сънувал кошмари, че пропада завинаги през безкрайни математически уравнения.
Мислеше си, че и преди се е страхувал. Вече знаеше какво е истински страх.
Сен оттегли и издигна дрона. Полетя право към тъмната кула. Сега мрачният, опушен ореол, който заобикаляше острия шпил, дойде на фокус. Птици. Бяха черни птици. Но птици, които се сблъскваха една в друга, сливаха се и се разделяха отново на две птици, или дузина по-малки птици, или птиците се сливаха в едно голямо летящо нещо, което никак не приличаше на птица. Птици с повече от две крила или птици с въртящи се вертолетни перки вместо крила. Птици, които правеха неща, които не можеше да стори никоя друга птица. Рееха се като скорци около дрона, стрелкаха се, пикираха около него, докато Сен внимателно го насочваше все по-навътре.