Повърхността на кулата дойде на фокус. Лица. Беше направена от човешки лица. Вградени в черната, бръмчаща повърхност на кулата. Лица на мъже и жени, млади и стари, деца, бебета, милиони. Чертите им бяха разкривени, а устите — разтворени в безкраен писък. Микрофоните на дрона бяха малки и с минимална функционалност, но бяха достатъчно чувствителни, за да позволят на този всеобхватен писък от милиони гласове да изпълни мостика на Евърнес. Проникваше в душата на всеки. Еверет беше сигурен, че никога няма да чуе нещо по-ужасно.
— Ето къде са отишли всички хора — каза той.
Капитан Анастейзия приближи до комуникационната конзола на Шарки и прекъсна връзката. Мълчанието бе като секната болка, но Еверет знаеше, че част от него никога няма да престане да чува онзи безкраен вой, който се простираше над мъртвия Лондон.
— „А чадата на царството ще бъдат изхвърлени във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби“ — каза Шарки. Гласът му бе нисък, мек и препълнен с боязън от Бог, или нещо по-лошо от Бог.
— Мис Сикссмит, върнете дрона и задействайте пропелерите — нареди капитан Анастейзия. — Искам веднага да напуснем това потискащо място.
13.
Той се пробуди разтреперено и с вик. Огнени сънища, ракетни сънища, лазерни сънища. Експлодиращи гробове, от които във въздуха се разлитаха пламтящи кости. Ангели, пропадащи с пъклени крила. Горящи дървета.
Това не беше сън. Бяха спомени.
— Еверет? — Почукване на вратата. Тъкмо това го бе събудило, почукването, името.
— Минутка.
Еверет М опита да разплете съня от спомена. Сражение. Имаше сражение, в гробище. Под ноктите му имаше пръст, гробищна пръст. Сред надгробните плочи и дърветата той се бе сражавал със своя враг, своето копие. Еверет Синг. Споменът го връхлетя изведнъж. Бяха избягали благодарение на някаква хитрина с Портала на Хайзенберг, който бяха откраднали. Божичко, беше студено. Да не би отоплението да беше повредено? Еверет сложи ръка на радиатора и я отдръпна със стреснат вик. Беше усилен докрай. Измръзнал и прегладнял. Изпитваше страхотен глад. Изяде цяла кутия зърнена закуска, след като се върна от битката в „Абни“, но дори не беше започнала да го засища. А душът, за да се отърве от мръсотията и дима, изгнилите листа и кръвта от летящите каменни парчета, които го бяха уцелили, дори не успя да се докосне до ледовете в сърцето му.
Вратата се открехна. Главата на Лора надникна вътре.
— Еверет? Някой е дошъл да те види.
— Ако е Райън, кажи му, че ще се видим по-късно.
— Не е Райън.
— Виж, не искам да виждам онези две ченгета толкова рано сутринта. Или ми вярват, или не.
— Не е полицията. Ще станеш ли? Тя те чака от двайсет минути.
Жена. Еверет М се претърколи от леглото, изрови едно долнище на анцуг, някаква тениска, която не мирише, и пантофи. Като пооправи с пръсти косата си, влезе във всекидневната.
Шарлът Вилие седеше в стола на Теджендра. Лора Брейдън я наблюдаваше строго, но тя игнорираше мрачните погледи. Беше облечена елегантно, носеше дантелени ръкавици и малка шапка. Беше свалила обичайната си воалетка. Краката ѝ бяха кръстосани при глезените. Ръчната ѝ чанта стоеше спретнато до червените ѝ обувки с високи токчета.
— Има една босненска поговорка, че ако оставяш чантата си на земята, никога няма да имаш пари — каза Еверет М. Беше научил поговорката от своя приятел и съученик Алия Ведич. Бащата на Алия бе избягал от обсадата на Сараево през 1992 година, за да се засели сред югославската популация на Стоук Нюингтън, после се бе оженил, бяха му се родили две дъщери, а после и Алия, един от най-добрите приятели на Еверет М в училището „Борн Грийн“. Това се беше случило в света на Еверет М. В този свят Алия го подмина по време на обедната почивка във версията на „Борн Грийн“ от З10. Дори не го беше погледнал. Шарлът Вилие се усмихна, но чантата остана там, където си беше.
— Бих желала чаша чай, мисис Синг. Денят не може да започне иначе, не мислите ли?
— Брейдън. Мисис Брейдън — поправи я Лора.