— Видяхме около кулата да лети нещо — каза Еверет. — Тогава се изтеглихме.
— Било е последното, което някой щял да види — каза доктор Синг. — Черен плясък на криле, идващ от небесата. Атакували всичко, което се движи. Падали като черен сняг, каза войникът. Видели как Наан се спускат върху хората и ги отнасят. Очите изчезват последни, човешки очи в чернотата. Разполагали с ранни прототипи на пушки за електромагнитен импулс, така че успели да разчистят евакуационната зона. Едва успели да се спасят. Лора не успяла. Тогава беше бременна във втория месец.
Зад ромбовете на стъклата снегът се трупаше, снежинка по снежинка.
— С мен? — попита Еверет.
— Да.
Страховете ти бяха неоснователни, Сен, помисли си момчето. Не ти си в онази черна кула. А аз. Ти никога не си се появявала в тази вселена. Може би наистина си такава, каквато се чувстваш: уникална. Сен Сикссмит, една-единствена. Съвсем сама в мултивселената.
Сен лежеше по корем на дървения балкон, притисната толкова близо до парапета, колкото смееше, и фокусираше цялата си концентрация, цялото си внимание върху гласовете от залата долу. Може би не се чувстваха комфортно да говорят толкова високо сред такова открито пространство. Или може би беше заради естественото усещане за конспиративност, когато двама високопоставени служители се съвещават на четири очи. Каквато и да бе причината, генералът и агистратът бяха снижили тон и на Сен се налагаше да се напряга, за да различава думите им. Дори дишането ѝ звучеше прекалено шумно, при което изпускаше по някоя фраза или губеше по сричка-две.
— Нали знаете кое е това момче? — попита генералът. Седеше от другата страна на масата срещу агистрата на Каяфас, отпуснал ръце върху дъбовата повърхност. Двамата се гледаха от упор. Стойката му внушаваше заплаха. По-възрастната жена отказваше да бъде сплашена. Генералът не изчака тя да му отговори. — Синът на доктор Синг.
— А! — възкликна Сен и незабавно запуши устата си с длани.
— Синът на доктор Синг никога не се е…
— Не и в този свят.
Генералът докосна китката си. На масата се появи прозорец от светлина. От неудобния си наблюдателен ъгъл Сен не успяваше да види какво има там, но по изражението на лицето на агистрата предполагаше, че е докладът по сигурността на лейтенант Кастинидис за заловения екипаж.
— Проклетите му шарпи — прошепна тя, след което прехапа кокалчето на пръста си. Затваряй си мелачката, полони.
— Дори прилича на него — продължи генералът. — Няма място за съмнение. Еверет Синг.
— Неговото копие е открило Колектора — каза агистратът. — Знае ли за това нашият доктор Синг?
— Не. И ще се радвам това да си остане така за известно време.
Но знае, знае, знае! — извика в себе си Сен.
— Господарке, не ви ли се струва невероятно това, че Колекторът… ключът за мултивселената, който търсим повече от четирийсет години… пристига при нас на един-единствен вагабонтски въздушен кораб от З3?
— Кое ви кара да мислите така, бригаден генерал?
— Следното, господарке. Ако беше истинско откритие, достъпно за цялото Множество, небето щеше да е пълно с въздушни кораби от З3, реактивни самолети от З2, кораби паяци от З4 и Бог знае какво още. С други думи, господарке, има един и само един Колектор.
— Инфундибулум. Той го нарича Инфундибулум.
— И този Инфундибулум е в ръчния багаж на четиринайсетгодишния син на копието на доктор Теджендра. Капитанът от З3 съзнателно завоалира нещата. Никой не би оставил в ръцете на тийнейджър най-важния и уникален предмет в Множеството, освен ако няма много добра причина да го направи.