И сте работили по това, помисли си Сен, като притисна лице в перилата, за да види по-добре изражението по лицето на агистрата. По това лице се четяха разочарование, гняв, примирение, безкрайно търпение и никаква надежда под възможно най-голямото напрежение. Сен опита да си представи какво ли е да живееш на свят, където всичко е отнето и останките са само пепел.
— Зная — прошепна Сен. Отново беше в мекия, добре подплатен балон на спасителната капсула, която се люлееше под парашутите, докато бурните ветрове я отнасяха. Над нея, точно в центъра на илюминатора и завинаги в паметта ѝ, в небето висеше горящият Феърчайлд, като с всяка изминала секунда се превръщаше в сажди, които вятърът отвяваше. Ръцете на капитан Анастейзия я прегръщаха. — О, толкова добре ми е известно, дона.
— Ако успеете да се доберете до резултатите от онези наблюдения, мога да предприема стъпки да получим устройството — каза генералът. — В ръцете на настоящия му собственик трябва да бъде считано за риск по сигурността от най-висока степен. Ако Наан се доберат до него…
— Ще конфискуваме Инфундибулума?
— Ах ти, мийзи… — изпъшка Сен. Тя затаи дъх. Генералът бе направил толкова дълга пауза, преди да заговори отново, че бе сигурна, че са я чули.
— Възможностите им са ограничени. И са цивилни. Разбира се, можем и напълно да елиминираме заплахата.
— Ненавиждам употребата на насилие — каза агистратът.
— Понякога насилието е необходимост — отговори генералът.
Сен бе чула достатъчно. Шарки знаеше, че тя шпионира — беше взел картата, която тя пусна, — но бързо трябваше да разговаря с капитан Анастейзия. Капитан Ани щеше да измисли нещо. Сен пропълзя обратно от парапета до прозореца и го отвори внимателно. Краят на въжето лежеше навит в основата на кулата. Стъпките, които снегът бавно затрупваше, водеха надалеч от него. Сен можеше да се спусне лесно и така, но защо ръцете ѝ да мръзнат на студените камъни? Тя зарови из палтото си за устройството и го нахлузи на китката си — управление на механизма за спускане. Едно докосване и въжето се отви от трупащия сняг.
— Никога не им давай последното — каза на себе си с огромно удовлетворение. Тя пъхна ръка и крак в клуповете. — Ще ви покажа аз заключени в клетката на тигъра.
— Инфундибулум — каза доктор Теджендра Синг. Той преобърна думата в уста, сякаш вкусваше сричките и преценяваше тежестта на ритъма върху езика си. Ин. Фун. Ди. Бу. Лум. Баща му бе научил английски като втори език и обичаше звука на думите му, как някои думи стават толкова познати, че забравяш колко глупаво звучат. Балтон. Картон. Бонбон. Всичко с он в края го караше да се усмихва. Он. Он и Ип. Чип. Бибип. Ипсуич. Някои звуци просто си бяха смешни. Еверет забеляза леката усмивка по лицето на Теджендра: — Това е хубава дума. Колкото повече навлизаш, толкова повече се разширява. Какво е? Седемизмерен колектор?
— Видях как с просто преобразуване данните могат да се декомпозират до поредица от прости групи в седем…
— Ти си го направил?
Еверет едва не си прехапа езика. Това не е баща ти. Казва се Теджендра Синг, но не е твоят Теджендра Синг. Внимавай какво му казваш. Имаш му доверие, защото се доверяваш на лицето, гласа му, усмивката, звука на английските думи. Вероятно е бил запалянко и на „Тотнъм Хотспър“, когато е имало такъв отбор. Но Шпорите бяха изчезнали и жена му беше изчезнала, и колегите му бяха изчезнали, и е преживял неща, които дори не можеш да си представиш, и може да се получи така, че всички тези неща в Теджендра, тези качества на баща ми, да са лежали толкова дълго в сянката, хвърляна от Наан над всяка част от този свят, че всеки оцелял да е попил поне малко от мрака.
Но трябва да му се доверя, помисли си той. Онова, което съобщя на този Теджендра Синг, може да ми покаже пътя към истинския Теджендра Синг, където и да е той. Еверет се улови за тази мисъл. Истинският Теджендра Синг. И двамата бяха истински.
— Да — отговори Еверет. На кухненската маса, в дома на най-добрия ми приятел, в една тъмна нощ преди Коледа, докато пиех гроздов сок от хладилника, за да не заспя. Струваше му се, че са изминали години. Все едно го бе направил друг човек. Този Еверет Синг бе прекарал целия си живот сред газовите клетки, пътеките и каютите, скритите ниши и стълбищата на Евърнес.
— Ако ти си го направил, тогава си…
— Най-великият физик от моето поколение.
Доктор Синг се бе вторачил в Еверет.
— Веднъж ми го каза някой. Ако проумееш квантовата физика, ще бъдеш най-великият физик на това или което и да е друго поколение.