Внезапно Еверет долови ударите на сърцето си. Той изпъна гръб в креслото край огъня и заяви като джентълмен на джентълмен:
— Трябва да ми кажете съществува ли все още това устройство.
— Не е използвано от години. Но вероятно е в Импириъл. Когато се евакуирахме, се наложи да изоставим голяма част от техниката. — Очите на Теджендра потърсиха погледа на Еверет. — Не отивай там.
— Трябва да отида.
— Моля те, не отивай.
— Това е единственият начин да намеря баща си.
— Не отивай там, синко.
Почукване, подраскване. Еверет се стресна. Звукът бе прозвучал високо като изстрел в топлата, тиха стая. И още веднъж: чук-почук-чук-чук. Той се огледа. Лицето на Сен бе притиснато към високия, тесен прозорец, бледо като на призрак в снега. Тя му направи знак да се приближи. Еверет поклати глава. Сен вдигна китка, докосна управлението на алпинисткото въже и имитира рязко издигане в небето. Навън. Нагоре. Сега. Важно.
Еверет стана от креслото.
— Трябва да вървя, Теджендра.
Когато от вратата погледна назад, видя, че Теджендра вдига очи от огъня. Бяха замъглени от страх и отчаяние, сякаш виждаше втори син да потъва в безкрайната чернота на Наан. Очите изчезват последни.
19.
Евърнес все още пазеше някои тайни и изненади. Вратата в горната част на стълбата, която се издигаше спираловидно от външния док, извеждаше до широка стая с щедри пропорции. Около една дълга маса бяха подредени осем въртящи се кресла с високи облегалки. Прозорецът зад тях предлагаше панорамен изглед към носа на въздушния кораб. Еверет осъзна, че досега е виждал Евърнес почти напълно отдолу, гледан отдолу. Погледът отгоре бе съвсем нова перспектива за него. Хералдическата рисунка на еднорози, палати и благородници се простираше около и пред него, посипана със ситен снежен прах. Помещението беше безупречно чисто, без най-малката прашинка, подобно на всичко на кораба на капитан Анастейзия, но въздухът миришеше на затворено и застояло със силен привкус на… какво? Нещо подлудяващо познато и наистина всекидневно.
— Полировка за мебели? — попита Еверет.
— Да, и защо не? — отговори Макхинлит. — Нановъглеродът се жужира бона с малко политура. Чудесна зърниста структура. Само най-доброто за безценните ни клиенти.
— Дивано в офицерската столова — беше избоботила капитан Анастейзия по високоговорителите, за да свика екипажа на кораба на съвет.
Докато заемаха местата си около масата, Сен прошепна на Еверет, че само веднъж досега е чувала да се свиква дивано. Тогава съветът бе гласувал дали да приемат предложението на Идлър за контрабанден курс до Горен Дойчланд в името на оцеляването на кораба.
Дочувайки за какво си говорят, Макхинлит се обади:
— И какво прекрасно решение беше.
На Еверет бяха наредили да направи кафе, две кани. Достатъчно за да държи екипажа на кораба буден през часовете, необходими за достигане на решение. Горещо кафе в студена, снежна сутрин.
— Могат ли да задействат Инфундибулума без твоя помощ? — попита капитан Анастейзия Еверет.
Настроението в помещението бе навъсено. Часовникът тиктакаше. До зазоряване, когато оксфордският аванпост се пробуждаше, трябваше да са измислили план за действие.
— Ако разполагат с достатъчно време, могат да разбият паролата ми — отвърна Еверет. — Използвах добра парола… в смисъл че на някой от нашите комптатори ще му трябват милиарди години, за да я кракнат. Така че да пресметнем… Тук разполагат с компютри от средата на деветнайсети век, което означава, че вместо това ще им трябват милиони, а не милиарди години.
— Или шарпите просто ще тикнат пистолет в ецила ти — каза Сен. — Или дори в моя ецил.
— Аа… — проточи Еверет. Трябваше да се сети за този вариант.
Беше толкова лесно да си прекалено умен. Прекалено умен понякога беше същото като глупав. Той се изчерви засрамено. Една подигравка в училище винаги успяваше да го уязви. Дана Макклърг, която можеше да намери слабото място на всеки и да подметне хаплива забележка срещу него: „Ха, Еверет Синг, не си толкова умен, колкото си мислиш“.
— Да. И нищичко не можем да сторим, за да им попречим — обади се Макхинлит. — Едно лекичко потупване по муцуната едва ли ще изплаши онези шарпи в хубавката им броня.
— Имаме и по-ефективни оръжия — каза Шарки, като погледна през ръба на чашата си с кафе.
— И скоковият пистолет все още е пистолет — изтъкна Еверет.
— Повече не искам да чувам приказки за оръжия — заяви капитан Анастейзия. — Не е присъщо за нашите. Винаги са ни превъзхождали по брой и въоръжение. Нашето оръжие е хитростта.