— „Ти идеш против мене с меч и копие и сулица; а аз ида против тебе в името на Господа на Силите“ — рече Шарки.
Той отново отпи дълга глътка от кафето си. Блещукащата зелена светлина на оксфордската защитна мрежа огряваше лицето му. Еверет се вгледа изучаващо в това лице за някакъв знак, намек, подсказка за онова, което мъжът от Атланта наистина мислеше по въпроса. Това ли бе денят, в който безопасността на кораба пак щеше да се окаже по-важна от Еверет Синг?
— Това поне знам с пълна сигурност: ако нямаме твоя комптатор, няма как да напуснем този свят — каза Макхинлит. — А аз поне нямам търпение да си разкарам гозбата от тази гадна дупка.
— Мистър Синг, твоят ба… доктор Синг е сигурен, че това устройство за квантово оплитане е в Импириъл Юнивърсити в Лондон, така ли?
— Да, мадам.
— Просто фандабидузи — обади се Макхинлит. — Ако не можем да се опълчим на шарпите, шансовете ни са по-зле и от тези на пръдня в ураган да проникнем в лондонски колеж, да намерим това устройство… а дори не знаем на какво прилича… и да си измъкнем обратно гозбите оттам, без онези дребнички нанозверчета да ни изядат мозъците отвътре. Благодарско, оми, отново ни приземи здравата.
Имаше право. Огромно, размазващо право. Нямаха никакво преимущество. Нямаха нито един силен коз. Не разполагаха с хитри трикове, дръзко бягство през покривите, подхвърлено въже в последния момент, плонжиране под вражеския огън. Видя, че Сен размесва с една ръка картите таро „Евърнес“ в скута си. Извади една, хвърли ѝ поглед, а след това, забелязвайки, че Еверет я наблюдава, я върна в тестето.
— Зная само, че трябва да го направя — каза момчето.
Капитан Анастейзия отпи от кафето си.
— Това, мистър Синг, е фантабулоза кафе. Как го направи?
— Измерих го — отговори Еверет.
За момент капитанът се наслади на аромата, като въртеше чашата си. Очите ѝ бяха затворени. После се отвориха, пълни със смелост и коварство.
— Ние имаме нещо, което те искат. Те имат нещо, което ние искаме. Просто. Ще постъпим така, както ветровиците винаги са постъпвали — обяви тя. — Ще сключим сделка. — Изправи се. Корабният съвет беше приключил. — Мистър Синг, тази вечер отнеси скоковия пистолет в каютата си. Напъхай го там, където тийнейджърите крият разни работи, които не искат другите да открият. Пази го добре. Мистър Макхинлит, мистър Шарки, ако обичате, удвоете вниманието си на пост, макар че, мистър Шарки, бих желала страховитите ви умения в преговорите утре да бъдат на най-високо ниво. Ще трябва да им обясним, че чавитата са ги шпионирали, и ще се наложи да ги убедим да ни гласуват доверие с Инфундибулума.
— „Чрез въздържаност се склонява управител, и мек език троши кости“ — обади се Шарки.
— Няма нужда от счупени кости — каза капитан Анастейзия. — Ние сме търговци. Ще търгуваме.
После се понесе през офицерската столова сред дъх на политура за мебели.
— Също като последния път, когато имахме дивано — прошепна Сен на Еверет. — Приказки с часове, а накрая си решава каквото е наумила.
Капитан Анастейзия се обърна на вратата за витата стълба и погледна гръмотевично осиновената си дъщеря.
— Мис Сикссмит, в каютата ви! Утре летим за Лондон и искам да сте добре отпочинала. Предвиждам гостуване от военните. И, по дяволите, ще изглеждаме хакни-тип-топ и в изправност.
На масата остана пълна кана и половина с кафе.
Над Източен Лондон се появи кръг светлина. Беше ярък като ново слънце в утринния здрач. Птици и неща, които приличаха на птици, литнаха от покриви и первази, докоснати от тази чуждоземна светлина. После светлината изчезна. От дупката в небето изпаднаха две фигури. Едната беше Еверет М. Синг, увиснал в летателния хамут на бял бръснач. Другата принадлежеше на малка старица, цялата сива. Ръцете ѝ бяха скрити в широките ръкави на простичката дълга рокля. Тя летеше под втория, ремонтиран бръснач.
Еверет М избърса жилещата снежна прах от пилотските си очила и натисна ръчката за управление напред. Бръсначът реагира. Еверет М ликуваше мълчаливо, със замръзнали от вятъра думи в гърлото и се втурна на запад-югозапад към величавите, красиви и мъртви кули на пустия Лондон. За момент, с насълзени очи от въздушната струя под ръбовете на очилата му, се наслади на чистата радост от полета и скоростта. Можеше да забрави, че онези хиляди стъклени прозорци са мъртви очи. Без нищо зад тях.
— Умни машинки са — беше казал Чарлз Вилие, когато бръсначите — единият цял, а другият наполовина разрушен от удара на наноракетата, минаха през портала от З10. — Онези типове от З3 явно не се занимават само с месинг и хелий.