Полицията беше намерила втората летателна машина, скрита зад стария параклис в центъра на Гробищния парк „Абни“. На разпитите в градската полиция Шарлът Вилие беше дала стандартните отговори: разузнавателни служби, национална сигурност. Сержант Мустак и Лили бяха започнали да стават подозрителни.
— Какво са? — бяха попитали.
— Експериментални военни дронове — бе обяснила тя.
— В „Абни“?
Сухият, леден поглед на Шарлът Вилие ги бе смълчал, но напоследък тя изпитваше все по-големи затруднения, когато ѝ се налагаше да успокоява подозренията им.
Обратно по магистрала M2 до терминала при Тунела под Ламанша, до Портала на Хайзенберг, скрит в секретния проход до главния тунел. През бялата нощ и в още по-белия блясък и леката като перце гравитация на Луната.
— Да, можем да ги преработим — каза Чарлз Вилие, като заобикаляше разбития бръснач и оглеждаше внимателно всяка подпора, тръба и перка по него. — Как смятате?
— Би било съвсем лесно — отговори Мадам Луна.
Както винаги Еверет М не бе забелязал появата на Мадам Луна. Дали не генерира свои собствени портали? — зачуди се момчето.
Той погледна към фигурата, която летеше редом с него. Висеше под машината като ангел, изправена и със скръстени ръце. Дългата ѝ рокля пърхаше по вятъра.
— И това е специалният ми защитен костюм? — бе извикал Еверет. Чарлз Вилие го бе отвел през друга врата-която-беше-нещо-повече-от-врата до поредната мъртвешки бяла, безинтересна зала на Трин. От ехото в стъпките си Еверет М бе отгатнал, че празното бяло пространство всъщност е огромно. Застанала там, беше все същата малка старица, цялата сива, със същата малка, мека усмивка на лицето. — И ще попречи на Наан да ме изядат отвътре навън?
— Какво ти каза моето копие за мястото, където те изпращаме? — попита Чарлз Вилие, докато с Мадам Луна — различна Мадам Луна, защото, макар всичките да изглеждаха еднакво, бяха различни, ескортираше Еверет М след пристигането му през Портала на Хайзенберг на Земя 10.
— Каза ми, че каквито и градски легенди да разпространяват съучениците ми с прекалено развинтено въображение от последните класове из коридорите на „Борн Грийн“, са много далеч от истината — отговори Еверет.
— Така е — съгласи се Чарлз Вилие. — Истината е далеч по-ужасна. — И му разказа.
В подобната на пещера бяла зала дълбоко под лунната повърхност сивата дама се усмихна и показа на Еверет какво точно беше способна да направи технологията на Трин срещу Наан.
— Защо не изпратите нея? — попита Еверет М.
— Помниш ли, Еверет, когато ти казах, че Разумът на Трин всъщност не е разумен? От това следва, че на Трин им липсва амбиция. Просто не виждат нуждата. Инфундибулумът за тях е нещо толкова тривиално, колкото и футболните резултати. Хората могат да бъдат мотивирани далеч по-лесно. Освен това хората имат концепция за дълг. Заради онова, което сме ти дали, Еверет, Множеството очаква възвръщаемост.
— Множеството — бе попитал Еверет — или Орденът?
Дори и пуст, от този Лондон ти секваше дъхът. Лондон от света на Еверет М имаше своите по-високи кули — технологията на Трин си бе проправила път по-рано в архитектурата му, — но в тези сгради имаше дързост, смелост и въображение на култура, изпитваща увереност в постиженията си. Върховете на кулите се разтваряха като цветя или литнали птичи ята: покривите се носеха във въздуха, таваните се извиваха като мидени черупки, сградите се накланяха под ужасяващи ъгли или надвисваха над улиците под себе си. Нищо не беше солидно и тежко; всичко беше леко, живо, пълно с намерение и енергия. Градът приличаше на замръзнало балетно изпълнение. Катедралата „Свети Павел“ бе заобиколена от почетната стража на небостъргачи, тънки и елегантни, които се извиваха към голямата църква като оръжия за почест. Флийт Стрийт приличаше на карнавал от зашеметяващи геометрични загадки: фантастични постройки, които напомняха на риби, облаци, дъждовни гори или редки и деликатни минерални формации, дошли от километри дълбочина, приведени над по-старата архитектура на отминалите векове, без да я задушават. Части от градския пейзаж бяха познати на Еверет М, но цели улици и квартали бяха съвсем нови и странни — този виадукт никога не се бе появявал над „Странд“, а онова там на „Чаринг Крос“ бе нова викторианска железопътна гара, съвсем нова, от стъкло и ребра от ковано желязо. Откъде се бе появила голямата опера от осемнайсети век? Ами покритият пазар зад Риджънт Стрийт или полумесеците и кръговете на градските къщи от джорджианската епоха? С всяко свое кътче този Лондон демонстрираше грация, равновесие и лицето на град, построен за своите жители.