Чарлз Вилие бе наситил с технологията им всяка частица от тялото му — как тогава Еверет М можеше да се доверява на собствените си мисли, откъде да знае дали вместо негови не са на Трин? Бяха му дали дума, която можеше да му осигури пълен контрол над програмния код на костюма, да изключи въоръжението му, да отключи бронята и да му позволи да излезе на свобода. Ако шлемът се затвореше, дали нямаше да го накара да забрави думата? Щеше ли някога да се отвори отново?
Контакт с Наан след три минути.
Еверет М виждаше очертанията на нанотехнологичния облак като буреносен фронт, който нахлуваше от северозапад през парка. Само с една мисъл можеше да приближи изображението на усиленото си зрение. Не искаше да го прави.
Сега си съвсем сам срещу перфектната буря от смъртоносна, излязла от контрол нанотехнология и единственият ти съюзник е чуждоземен боен робот, който може да променя формата си.
Формулирано по този начин, решението не беше толкова трудно за вземане. Той пристъпи в Мадам Луна. Тя се сключи около него — внимателно, но напълно. Еверет М беше виждал венерини мухоловки в лабораторията по биология и подобно на всеки младеж бе очарован от техния бавен ужас. Бойната броня на Трин се затвори около тялото му точно като онези растения. Ботушите се заключиха по местата си и запечатаха прасците му. Шевът на плаката на корема му се стопи и изчезна. Еверет изохка от неочаквана болка, когато трикото се свърза с бронята и имплантите му. Краищата на пръстите му нараснаха и се сляха с върховете на ръкавиците. Ракетните портове по ръцете на бронята се сляха с портовете в кожата му. Костюмът беше в него. Той беше костюмът. Надмогна мигновената паника, щом шлемът обгърна лицето му като стиснат юмрук. За момент остана сляп и глух, след което сензорите се свързаха със схемите на Трин в нервната му система и вече можеше да вижда и чува също толкова ясно и свободно, както и през собствената си кожа. През нервните пътища и мускулите му премина горящо могъщество. Само с една мисъл можеше да подскочи чак до онези дървета. Със следващата — да изравни цялата Парк Лейн.
Краката му все още бяха мокри.
Източното небе бе почерняло от летяща нанотехнология. Еверет М не се нуждаеше от зрението си на Трин, за да види птиците, нещата, които приличаха на птици, нещата, които променяха външността си от птици на неща, които не трябваше, не можеха да съществуват, какво остава да летят. Еверет М разтвори ръце към връхлитащата буря от Наан.
— Елате ми!
— Дивано на два пъти в един и същи ден — каза Еверет, докато заемаше мястото на масата за конференции, за което вече мислеше като за свое. — Трябва да е нов рекорд за кораба.
Студените погледи успяха да смразят следващите му остроумни реплики. Нямаше правото да се шегува с историята на кораба и традициите му. Беше екипаж, а не пътник, но все още не беше от нашите. Може би никога нямаше да бъде от нашите.
— Сен, картите — нареди капитан Анастейзия.
Ето защо бе свикала дивано. Беше ритуал за Евърнес, пасажерите не можеха да станат свидетели на случващото се. Не и пред очите на умните хора от Оксфорд, рационалните учени, които можеха да се надсмеят над видяното и да го сметнат за варварско суеверие.
Сен извади съвсем бавно картите таро „Евърнес“ от мястото им до сърцето си. Целуна тестето. Прошепна на картите нещо, което Еверет не можа да чуе, размеси ги с една ръка и ги остави на масата пред капитан Анастейзия. Капитанът поклати глава и плъзна тестето през конферентната маса до Еверет.
Внезапно Еверет се почувства наистина изплашен. А беше един от онези рационални учени. Не беше длъжен да взема картите таро „Евърнес“. Не вярваше в магия. Но вярваше в силата им.