Беше изплашен, но в него се надигна гордост. Бяха му дали картата таро „Евърнес“. Не беше потомствен ветровик, нито отраснал сред ветровици, но вече не беше сухоземно, просто товар в трюма. Беше от два свята. Беше беглецът по равнини. Беше от нашите. Знаеше правилата и традициите при картите. Цепиш три пъти. Подреждаш горните шест карти на кръст. Слагаш последната карта в центъра на кръста. Картите бяха с лице към полирания нановъглерод.
— Това не е магия — беше казала Сен още първия път, по време на пътуването им с вечерния влак за Хакни Грейт Порт, когато бе използвала картите в опит да му отнеме Доктор Квантум.
Гледането на тези карти беше взиране малко нагоре, малко надолу, малко встрани. Състоеше се в това да прозреш какви са нещата в действителност, в дълбочина, под всичко останало. Независимо от това, когато обърна първата карта, Еверет затаи дъх.
Борещ се мъж, заключен в скалите, с ръце над главата, който си проправяше силом път през Земята. До повърхността му оставаха или километри, или милиметри. Мъжът, попаднал в капан под земята, нямаше начин да знае със сигурност.
— Земните шупли — каза Сен. — Приближават врагове и няма ясен път към победата. Нещо се ражда или преражда. Сляпа надежда. Следващата карта.
Небостъргач в класическия манхатънски стил Емпайър Стейт, който се издигаше стъпаловидно, равнище по равнище, до изострен връх. Забодено на този връх — едно-единствено око, оградено с пламъци, в триъгълник. Доста наподобяваше Окото на Саурон на Толкин.
— Височините на Андромеда. — Сен не разясни възможните значения на картата. Образът бе прекалено пресен в спомените им. Тъмната кула, пълна с очи и лица. Безкрайният писък на кулата над Кучешкия остров.
Еверет познаваше тези карти. Беше ги обръщал и преди — върху омазнената тапицерия на елвлака от мрежата на „Лондон Транспортейшън“, докато заобикаляха катедралата „Свети Павел“. Едни и същи карти неминуемо се появяваха във всяко тесте, но дали вярваше на магията, която се случваше точно сега? Сен я биваше с картите — беше я виждал как размесва. Дали тя не ги подреждаше? Дали поредността им не отразяваше собствените ѝ надежди и страхове? Дали нейните емоции не оформяха картите, а картите на свой ред оформяха емоциите на хората около нея? Дали вместо магьосница не беше фокусница?
Следващата карта. Ето нещо, което досега не беше виждал. Мъж, седнал на покрива на влак. Гледаше някъде извън картата и се усмихваше широко. В едната му ръка имаше високо вдигната за наздравица чаша, а в другата — цял бут шунка. Онова, което мъжът не виждаше през рамо, бе, че влакът навлиза в тъмен тунел.
— Човекът на излет — каза Сен. — Бона времената няма да продължат вечно. Но и тези мийзи времена. Знаеш ли накъде отиваш? Другата карта, Еверет Синг.
Бебета, увиснали в пашкули като плодове в овощна градина. Жени в рокли от осемнайсети век, които беряха бебетата и ги събираха в кошове на гърбовете си. Като се загледа по-внимателно, Еверет установи, че пашкулите са изплетени от паяжина, а бебетата имат очи на насекоми и малки нокти — осем малки нокътя, — които си пробиваха път през обвивките.
Сен възкликна тихичко.
— Паячетата. На кого можеш да се довериш? Любовта се превръща в нещо извратено. Бижу семената покълват и израстват до странно деяние.
Бяха останали само две карти, онези, които лежаха една върху друга в центъра на кръста.
Бурно море и самотна птица, която излиташе от разбиваща се вълна. Краката ѝ бяха в буреносните пръски. Над хоризонта се разширяваше светлинен лъч, толкова ярък, че сякаш грееше със собствена светлина от тъмната, издраскана рисунка. Беше бяла бездна. Картата не показваше откъде се излъчва тази светлина — маяк, слънцето, нещо по-голямо и по-мощно в сравнение с изброеното, — но птицата я следваше към дома.
— Светлата пътека. Пътят е открит, но крайната цел е невидима. Знаеш ли накъде си тръгнал? Слънцето ни заслепява.
Сен се пресегна през масата и плъзна Светлата пътека встрани от последната карта. Еверет бързо я обърна с лицето нагоре.
Вълчият сезон.
По чист инстинкт момчето протегна ръка, за я обърне отново с лице надолу. Ръката на капитан Анастейзия уловиха пръстите му.
Слънцето, планетите в челюстите на всепоглъщащия вълк. Унищожителят на светове. Сезонът на мрака се спуска. Лошите побеждават. Беше виждал тази карта и преди. Капитан Анастейзия беше обърнала същата карта, когато поиска от Сен да хвърли картите преди битката при Гудуин Сендс. Лошите тогава не бяха семейство Бромли, така че не те бяха спечелили. Шарлът Вилие и Орденът — те бяха лошите в крайна сметка. И бяха изстреляли Теджендра — истинския Теджендра, бащата на Еверет — в случайна паралелна вселена, и бяха превърнали Еверет и екипажа на Евърнес в изгнаници, бежанци, преследвани през алтернативните вселени. И сезонът на мрака все още владееше. Но светлината щеше да дойде. Това бе обещанието на Светлата пътека. Птицата сред буря бе като Евърнес. Светлината щеше да дойде и пак тя щеше да ги отведе у дома.