Сен не бе дала интерпретацията, осъзна той. Беше дала имената на картите и индивидуалните значения, но така и не бе разяснила пасианса. Картите бяха думите, но тя не ги бе съединила в изречения. Това е задачата на всеки един от нас, помисли си Еверет. Всеки от нас открива своите значения и бъдеще в комбинациите на подреждането.
И какво е твоето значение, Еверет Синг? Не го прави, Еверет. Също като малка вълна на плажа е. Вълната подкопава ръбовете на фантастичен пясъчен замък и след това цялата постройка рухва. Но онова, което вярвам за реалността, не е построено от пясък. Моите вярвания се поставят на изпитание от реалността на всяка крачка и там, където са слаби, там, където могат да бъдат подкопани, изпитанието ги прави по-силни. Вселената е рационална дори когато изглежда, че не е. Съществуват правила. И все пак, помисли си Еверет, съществуват хора. Хората не се подчиняват на правилата. И различните видове бъдеще, скрито в картите, се сбъдваха по начини, които сякаш никой не можеше да предвиди.
— Виждаш онова, което искаш да видиш. Сами намираме късмета си. — Нещо подобно бе казала капитан Анастейзия и когато тръгваха на бой срещу Ма Бромли и нейния флагмански кораб.
Земните шупли. Височините на Андромеда. Човекът на излет. Паячетата. Светлата пътека. Вълчият сезон. Картите останаха на масата за един дълъг миг. Всеки член на екипажа прочете в тях нейното или неговото бъдеще. След това Еверет събра картите и подравни тестето. Сен го върна грижливо до сърцето си.
— Намираме се над Западен Лондон — каза капитан Анастейзия. — По местата. Готови за действие.
— Капитане.
Капитан Анастейзия се задържа за момент, докато останалите от екипажа слизаха по витата стълба по посока на мостика и машинното.
— Може ли да ви попитам нещо?
— Можеш да ме попиташ всичко, Еверет.
Еверет притисна ръце и чело към студения прозорец. Дъхът му образува замъглен кръг от разтичаща се кондензация. Покрайнините на мъртвия Лондон лежаха под воал от лек снежец. Редуцирани до бяло и черно, линиите и формите, които хората бяха оставили по ландшафта, се открояваха ясно: шосетата, изоставените железопътни линии, редиците къщи, границите на градините, които се превръщаха в джунгли. Почти можеше да повярва, че градът все още е в притежание на хората.
— Капитане, когато предизвикахте Ма Бромли…
— Правото на лично удовлетворение.
Капитан Анастейзия така и не бе обяснила какво се е случило от момента, когато бе преминала по въздушната пътека до Артър П, до времето, когато Еверет я бе забелязал да се катери по кулата на преобърнатия въздушен кораб. Натъртванията бяха избледнели; беше зашила разкъсаното си ухо и за да има някакъв баланс, бе окачила още обеци на другото. Така и не бе заменила изгубеното си палто. И никога не бе разказвала какво е правила на борда на Артър П с всички онези врагове около себе си.
— Да. Когато отидохте там сама, изправена пред цялото семейство Бромли… бяхте ли изплашена?
Капитан Анастейзия отговори без колебание:
— Да, бях. Много изплашена. Не за себе си. А за кораба, за всички вас. Боях се какво може да ви се случи.
Еверет погледна към черно-белия градски пейзаж, подобен на рисунка с молив. Изплъзваше се под корпуса.
— Трябва да отида.
— Не отивай, Еверет.
— Трябва да го видя.
— Твоят ба… доктор Синг… ще знае какво да търси.
— Трябва да знам дали ще работи с Инфундибулума.
Ако може, ще разбера. Той не познава добре Инфундибулума. Трябва да бъда там.
Лейтенант Кастинидис бе инструктирала екипажа какво може да очаква, когато влязат в Импириъл Юнивърсити. Въпросът не беше дали Наан ще дойдат, а кога.
— Искам да кажа, че когато се сражавахме срещу семейство Бромли, не бях изплашен, не и истински. Беше вълнуващо. Наистина. А когато отидохме да спасим баща ми, след като Шарлът Вилие ни връхлетя, стана прекалено неочаквано, бързо, случваха се твърде много неща, за да се изплаша. Дори когато се биех срещу другото си „аз“ в гробището, все едно участвах във футболен мач; всичко опираше до наблюдение, разбиране, реакция, просто така, бум-бум-бум, без време да обмисляш, без да ти остава време да се изплашиш. Но сега виждам как се задава. Виждах го още от Оксфорд, и ето че сме тук, и е само на няколко минути пред мен, и не мога да обърна кораба, и не мога да го спра, и те ще дойдат, Наан, те ще дойдат. Доктор Синг ми разказа за тях. Очите изчезват последни. Виждам го. Представям си го. Мисля какво ли е. Понякога не е хубаво да се мисли толкова много. Когато мислиш… тогава започваш да се боиш. И сега се боя, капитане.