— Разбира се, че се боиш. Само глупак не би се страхувал. Да бъдеш храбър, не опира до това никога да не се страхуваш. А какво правиш със страха си. Ето защо не е лошо да се мисли. Мисленето невинаги ти вдъхва страх. Мисленето е единственият начин да преодолееш страха.
— Да. И аз реших, че трябва да е нещо подобно. Благодаря ви, капитане.
— Ани. Ще разбереш кога ти е разрешено да ме наричаш така. — Тя отвори вратата на офицерската столова към витото стълбище. — Заемете поста си, мистър Синг. Евърнес има нужда от всеки член на екипажа.
— Да, мадам.
Бурята от Наан го връхлетя. Преобърна се над върховете на дърветата като вълна и се разби като плетеница от тъмни, пищящи крилати неща.
Еверет М насочи мисълта си към оръжейните системи. Схемите на бойния костюм на Трин се свързаха със схемите на Трин във вътрешността на тялото му. И ръцете му се разтвориха. Сега беше едно с бойния костюм, трикото, системите под кожата си. Чак до сърцевината на онова, което бяха инсталирали в него. Ракетните установки се позиционираха. Всеки гребен съдържаше по десет наноракети.
— Давай — прошепна Еверет М.
Ракетите бяха изстреляни. Откатът разтърси ръцете му назад и нагоре, но ракетите разполагаха със собствени системи за проследяване на целта. Видя как следите от двигателите им се разтвориха като ветрило пред лицето на вълната от Наан.
Сега.
Еверет събра ръце и бронята им се удари звучно.
За момент електромагнитният импулс го заслепи. Радиописъкът прониза тъпанчетата му толкова пронизително и силно, че за миг си помисли, че вътрешността на шлема му е оплискана с кръв.
Конвенционалните експлозивни ракети са безполезни срещу Наан, беше обяснил Чарлз Вилие. Наан просто щяха да се препрограмират в нова формация. Електромагнитният импулс обаче щеше да извади от строя софтуера им.
— Ами бойният костюм? — попита Еверет М. — Той няма ли софтуер? Не се ли движи всяка негова част — включително и в мен — от софтуер?
— За това се доверяваме на Мадам Луна — отговори Чарлз Вилие.
Бойният костюм стоеше на ръба на опръсканото с черни петънца заснежено поле. Наан бяха изпопадали в рязко очертана линия, фиксираща зоната, където масираният електромагнитен импулс от шейсет наноракети беше задействан от едновременната им детонация, за да ги съборят от небето. Черен сняг. Простираше се надалеч вляво и вдясно. Плътността му намаляваше с постепенното отдалечаване от фронта на изпопадалите Наан. Небето бе ясно. Унищожението — абсолютно. Еверет М огледа резултата от работата си. Направи крачка напред, за да премаже тялото на най-близкия Наан — четирикрила безглава птица с две мънички човешки ръце — под белия си ботуш.
В полезрението му се появиха прицелни кръгове. Еверет М не искаше да се замисля много за начина, по който Мадам Луна се е включила в очните му ябълки, но контролните дисплеи бяха като въртящи се кръгове, като във видеоигра, шутър от първо лице, където графиките изобразяват кой от героите трябва да наблюдаваш. Пет контакта, ниско и бързо. Там. Сред дърветата. Задаваха се.
Еверет М задейства пръстовите си лазери с една-единствена мисъл. Върховете на пръстите му се бяха споили с ръкавиците. И за това не му се искаше да се замисля особено.
Пет хрътки от ада. Имаха прекалено много крака. Черни като земно масло, с бели като смърт зъби. Пет помръдвания на пръстите. Петте Наан хрътки паднаха, нарязани на парчета. Нямаше кръв; нямаше кости; никакви меки, подути вътрешности. Асемблерите на Наан вече се раздвижваха и протичаха към ново единство.
Чарлз Вилие го беше предупредил, че ще се случи. Еверет М протегна напред длани. На всяка длан се отвориха кръгли портове. На електромагнитните пулсатори трябваха няколко секунди, за да заредят. Лазерите ги бяха свалили. Пулсаторите ги довършиха. Нямаше нищо за гледане, не се чу дори някакъв звуков ефект като от видеоигра. Просто обърна длан към дращещите половин хрътки и те мигновено се разпаднаха на черна течност.