Пулсатори на линия, съобщи контролният панел. Еверет М се прицели с длани в краката си. Изпържете се, зли, мъртвешки пипала. Но какво щеше да се случи със схемите на бойния му костюм при изстрел от упор? Той затвори пулсаторите и сграбчи чернотата. Пипалата се увиха по-здраво около бедрата му. Еверет раздвижи мускулите на бойния си костюм. Пипалата се разтегнаха, а после се разкъсаха. Но ето че се задаваха още, излизаха от дърветата: адските хрътки. Цяла стена от тях. Толкова много и толкова бързи. Еверет М направи на слуз първата вълна с контролирани откоси на пулсаторите. Втората вълна се разби в него. Три от хрътките наряза на димящи късове с лазерите, две превърна в летящи петна от Наан вещество, третото улови и разкъса на части. Пулсаторите презаредени. Еверет М се прицели в краката си. Трябваше да направи тези седемнайсет крачки, да остави бръснача да го издигне над всичко това. Залитна от силен удар в гърба.
Директно попадение от Наан единица, докладва бойният костюм.
Пипалата вече затягаха хватката около кръста му. И тогава връхлетя третата вълна от демони. Лазерите подпалиха въздуха, пулсаторите разплискаха мъртво Наан вещество по снега. Но бяха прекалено много и се движеха ужасно бързо. Около лицето на Еверет М се сключиха бели зъби и отново го покриха с пълзящо Наан вещество, и отново, и отново. Пипалата се извиваха все по-високо, до кръста, до гърдите, над раменете, обхващаха раменете му. Не можеше да се прицели. Не можеше да улучи каквото и да е. Чернотата се плискаше във визьора му като разлято мастило. Плисък след плисък, плясък след плясък, Наан технологията прекъсваше достъпа му до светлина. Не можеше да вижда. Беше сляп, оглушал, парализиран.
Сензорните мрежи са компрометирани, информира го бойният костюм. Останал съвсем сам в тъмното, Еверет чувстваше леките удари на още и още Наан демони, които се плискаха по цялото му тяло. Обвити сме в Наан субстрат с дебелина приблизително един метър.
Погребан жив в излязла извън контрол нанотехнология. Отвън сигурно изглеждаше като един от саркофазите за мумии, които беше виждал в Британския музей, заоблен ковчег с глава. Черен. Лъскавочерен. С още и още Наан, които не спират да се трупат върху него.
Софтуерната сигурност не е компрометирана, каза костюмът.
— Което означава? — попита Еверет.
Мога да поддържам основни жизнени показатели.
— Докога?
Докато не се изтощят батериите.
— Докога?
В текущото състояние няколко месеца.
Чак тогава Еверет М запищя. Пищя дълго, силно, пищя, докато гърлото му не прегракна. Чернотата отне писъците му, без да му върне нищо. Опита да се движи, да рита, да удря с юмруци, да помръдне само пръста на крака си. Мускулите му бяха напрегнати до крайност. Фокусира мощността върху Трин силата си, докато не почувства, че мускулите му всеки момент щяха да изскубнат сухожилия от костите му. Нищо. Не можеше да се движи, да вижда и чуваше единствено гласа на костюма, собствения си дъх, пулса си. Попаднал в капан във вътрешността на Мадам Луна. Ковчег от метал и пластмаса.
— Еверет?
Глас. Но не гласът на костюма. Не неговият глас. Не: неговият глас. Неговият глас от някъде другаде.
— Какво чувам?
Засичам поредица от вибрации през Наан материала и ги преобразувам в аудиосигнал.
— Звучи като глас. Моя глас.
Така е, Еверет Синг.
Чернотата просветля. Зрението на Еверет М посивя.
Наан материалът се очиства от визьора на шлема, каза костюмът, докато черните пипала се оттегляха от зрителното поле.
Еверет М премигна в белотата. Очертания, между него и светлината. Овална форма, която изпълваше по-голямата част от погледа му и закриваше светлината от зимното небе. Бавно започна да различава нещо. Петната и меките изблици като от глухарчета в очите му избледняха. Взираше се в лице.
Неговото лице.
— Здравей, Еверет — произнесе неговото лице.
21.
Той. Беше той. Стоеше там, на снега, сред мъртвите Наан неща, облечен в същия боен костюм. Същата височина, същото тегло, същите крака, ръце и тяло. Същите длани и стъпала. Същото лице. Очите. При тях всичко се разпадаше. Очите не бяха неговите. Бяха съставени от десетки миниатюрни, черни клетки, като очите на насекомо. Улавяха светлината и я отразяваха в цветовете на дъгата, като на водно конче.