— Бона.
— Един момент, по дяволите — избумтя гласът на Шарки през мостика. — „Да! И в долината на мрачната сянка ако ходя, няма да се уплаша от зло; защото Ти си с мене; Твоят жезъл и Твоята тояга, те ме утешават.“ — Той измъкна една пушка от шлифера си и я подхвърли на Еверет. — Накрая всички стигат до псалм 23. Ето ти и малко патрони.
Еверет улови пушката и мунициите, които също му бяха подхвърлени. Вече беше облякъл собственото си яке „Норт Фейс“ със зашитите по него светещи стикове. Видимостта щеше да бъде важна в неосветените зали и коридори. Беше готов.
— „Крачи напред, крачи с надежда във сърцето и никога не ще пристъпваш сам… не ще пристъпваш сам“ — изрецитира той.
— Не разпознавам този стих, сър, а съм изучавал внимателно словото Му, от Стария и Новия завет.
— От една песен е. В моя свят е нещо като химн на футболен тим. „Ливърпул“.
— В някои от тези светски песни има мъдрост — констатира Шарки, килна шапка с дулото на пушката си, отдавайки чест на генерала, след което напусна мостика. Лафайет Шарки не се боеше да пристъпи в долината на мрачната сянка и смъртта заедно със своя другар от екипажа.
— Бона ветрове, мистър Синг — пожела капитан Анастейзия.
— Капитане, може ли няколко думи насаме със Сен?
— И побързайте, мистър Синг.
В основата на стълбището беше опустяло. Всички бяха на външния док и се подготвяха. Сен се хвърли към Еверет като обзето от страст животно, цялата коса и крайници. Той едва не се катурна през парапета към палубата със захранващите блокове ниско долу. Тя притисна силно глава в гърдите му. Странният ѝ, топъл, мускусен парфюм беше силен. Ароматът сгря сърцето на Еверет.
— Еверет Синг, Еверет Синг, не ходи, не ходи! — Тя блъскаше главата си в гърдите му.
— Трябва. Аз съм единственият, който може да каже дали ще намерят необходимото.
— Еверет Синг, не. Не отново. „Сен, пази бръснача. Сен, пази кораба.“ Сен все я оставят да чака, но Сен спасява гозбата ти, Еверет Синг, отново и отново, и отново. Ти винаги си бягал, а за Сен е все: „Сен, ти си пилотът, Сен, сега ти си капитан“. Не ходи. Този път няма да мога да те спася.
Сен беше жилава като куче, но в прегръдката ѝ се усещаше силата на стоманени буксирни въжета. Имаше физиката на Евърнес: лека, но по-силна от всяка буря.
— Сен, аз… държа пушка в едната си ръка.
— Ами дай да ти помогна тогава.
Пръстите ѝ бяха толкова бързи. Измъкна пушката от Еверет със същото ловко движение, с което бе направила опит да му открадне Доктор Квантум във вечерния влак за Хакни Грейт Порт, когато се бяха запознали. Съпротивата беше безполезна.
Тя го целуна. Целуна го така, както го бе направила и последния път, когато той отиде да се сражава отчаяно срещу своето копие от друга вселена. Беше истинска, невъздържана целувка. И далеч по-напрегната от онези, които момичетата на нейната възраст следваше да раздават. Цялата бе енергия, страст и противоречия. Изправи се на пръсти. Пушката падна от ръцете ѝ.
— Сен, парламо палари.
— Разбира се, оми.
— Онзи мийзи шарпи…
— Онзи код смешник в наф шарпи партакеши.
— Лелинели, но не бръщолеви палари. Сен, ако не тролна обратно от тези тупалки.
— Нанте парламо така, Еверет Синг. Нанте.
— Сен, трябва ми една благост.
— Благувай каквото поискаш, Еверет Синг.
— Благувам за амрия.
— О, Еверет Синг, амрията е голяма благост.
— Бижу молба е. Комптаторът. Жужирал съм един програмен код. Ако нанте тролна обратно, жужни го. Ще ви скарпира отново у дома. А после, Сен, направи следното. Помниш ли как ми разправяше за кралицата на полоните, когато тролирала мешката до Дойчланд за Идлър, когато дошли куките? Как изсипала мешката в голямото синьо буваре и скарпирала? Саби?
— Саби, Еверет Синг.
— Ако аз нанте комптатор, нанте който и да е. И Дона Вилие, тя няма причини да се пули за тебе, не и без комптатора. Скок, изсипваш, Сен. Саби?
Сен вдигна дясната длан на Еверет до устните си и целуна кокалчетата на пръстите ѝ.
— Аз обещава, Еверет Синг. Амрия беше дадена.
— Бонару, Сен. Фантабулоза.
Наполовина беше стигнал до външния док, когато Сен извика името му:
— Хей. Стрелецо. — Тя му подхвърли пушката. Той я улови и я окачи на рамото си. — Хей, Еверет Синг! Аламо!
Еверет М пристъпи извън разтворената бойна броня. Погледна Наан двойника право в очите на насекомо.
— Какво би могъл да ни предложиш? — попита Наан Еверет.
— Изход.
Наан двойникът остана неподвижен и мълчалив достатъчно дълго, за да се просмучат студът и мокрото чак до студа в сърцето на Еверет. Вятърът го прерязваше през единствения тънък пласт на трикото по технология на Трин. Еверет М потрепери, уви ръце около себе си и се разтри за поне малко топлина. Последният път, когато му беше толкова студено, бе по време на футболния мач в края на училищния срок на игрището на „Борн Грийн“. Сутринта, когато всичко се бе променило.