Удоволствието, че я вижда, отстъпи място на раздразнение. Отминалият месец изобщо не я беше променил, докато той се чувстваше стар и очукан. Носеше лавандулово-кремаво сако с рехава плетка, което съпругът й открай време харесваше, копринени блуза и пола, и сребърни обици. Докато издърпваше тежкия дървен стол насреща й, Джим се опита да убеди сам себе си, че под очите й има следи от безсъние, ала най-вероятно виждаше просто сенки, хвърлени от светлината, която влизаше през прозореца.
Тя му кимна по същия сърдечен начин, с който поздравяваше непознати. Какво се бе случило с изкусителното планинско момиче, което се кикотеше невъздържано и украсяваше масата за вечеря с глухарчета?
Сервитьорът се приближи и Джим поръча две чаши от любимото им вино, само за да види как Лин помолва за диетично пепси за себе си. Когато келнерът си тръгна, той я погледна въпросително.
— Качила съм поне два килограма — обясни тя.
— Вземаш хормони. Нормално е да качиш малко килограми.
— Не е от хапчетата, а от готвенето на Ани. Ако в някое ястие няма солидна буца масло, тя смята, че не става за ядене.
— Мен ако питаш, най-добрият начин да се отървеш от тези два килограма, е да се върнеш вкъщи.
Лин замълча за миг, преди да отговори.
— Планината Хартейк винаги е била мой дом.
Джим изпита чувството, че вледеняваща струя облъхна врата му.
— Имам предвид истинския ти дом. Нашата къща.
Вместо да отвърне, тя взе менюто и започна да го изучава. Сервитьорът им донесе напитките и взе поръчката им. Докато чакаха храната си, жена му говореше за времето и за концерта, на който бе отишла предишната седмица. Напомни му да извика някой да провери климатика и поговори за строежа на някакъв нов път. Изпълни го болка. Тази красавица, която някога говореше каквото й е на сърцето, вече никога не го правеше.
Изглеждаше твърдо решена да избягва всякакви лични теми, ала Джим знаеше, че ще й бъде невъзможно да не говори за синовете им.
— Гейб се обади от Мексико снощи. Очевидно никой от братята му не е сметнал за необходимо да го уведоми, че си се изнесла.
Лин сбърчи разтревожено чело.
— Не му споменал нищо, нали? Вече му се струпа предостатъчно. Не искам да се тревожи.
— Не, нищо не му казах.
Облекчението й беше видимо.
— Толкова се тревожа за него. Ще ми се да се върне у дома.
— Може би някой ден.
— Безпокоя се и за Кал. Забелязал ли си?
— На мен ми се струва добре.
— Повече от добре. Вчера го видях в града и никога не съм го виждала да изглежда по-щастлив. Не го разбирам, Джим. Винаги го е бивало да преценява хората — тази жена ще му разбие сърцето. Защо не може да прозре какво представлява наистина?
Съпругът й се навъси при мисълта за новата им снаха. Преди няколко дни я беше срещнал в града, а тя го бе подминала, сякаш не съществува. Отказваше да отиде на църква, отхвърли поканите на някои от най-милите жени в града и дори не се появи на тържествената вечеря в чест на Кал, дадена от семейство Джейси. Единственият човек, на когото сякаш обръщаше някакво внимание, беше Кевин Тъкър. Нищо от това не вещаеше добро за сина му.
— Просто не разбирам — продължи Лин. — Как може да е толкова щастлив, когато е женен за такава…
— Студена кучка.
— Мразя я. Чувството е по-силно от мен. Тя ще го нарани, а той не го заслужава. — По челото й се появиха бръчки, а гласът й придоби дрезгавина, която издаваше колко дълбоко бе разтревожена. — Толкова години го чакахме да улегне и да се ожени за някоя добра жена, която да го обича, а виж го каква си избра… абсолютна егоистка.
— Лин, с теб не сме в състояние да оправим дори собствените си проблеми. Как очакваш да решим тези на Кал?
— Не е същото. Той… той е уязвим.
— А ние не сме ли?
За първи път в гласа й се промъкнаха леко отбранителни нотки.
— Не съм казала такова нещо.
Горчивина стегна гърдите на Джим и се надигна в гърлото му като жлъчка.
— Писна ми от тази игра на котка и мишка. Предупреждавам те, Лин, няма да търпя още дълго.
Начаса си даде сметка, че сбърка. Тя не обичаше да я притискат в ъгъла и на агресията винаги отвръщаше с характерната си тиха упоритост. Сега го изгледа спокойно.