— Ани ми каза да ти предам, че не иска да се обаждаш в къщата.
— Е, много съжалявам, ама няма да стане.
— Наистина ти е ядосана.
— Така е, откакто бях на осем години.
— Не е вярно. Разклатеното й здраве я прави свадлива.
— Ако не слага буци масло във всичко, което готви, може и да се почувства по-добре. — Той се облегна назад в стола си. — Знаеш ли защо не иска да говорим? Защото й е добре да си в планината Хартейк през цялото време и да се грижиш за нея. Няма да се откаже от това току-тъй.
— Така ли мислиш?
— И още как.
— Грешиш. Опитва се да ме защити.
— От мен? Да бе, да. — Гласът му омекна. — По дяволите, Лин, винаги съм ти бил добър съпруг. Не заслужавам подобно отношение.
Тя сведе очи към чинията си, а когато отново ги вдигна, в тях имаше болка.
— Винаги става дума за теб, нали, Джим? От самото начало всичко се върти около теб. Какво заслужаваш ти. Какво изпитваш ти. В какво настроение си ти. Изградих живота си около това да се опитвам да ти угодя, ала не се получи.
— Това е нелепо. Правиш от мухата слон. Виж, забрави какво ти наприказвах онази нощ. Не го мислех наистина. Просто… и аз не знам… преживявах някаква криза на средната възраст или нещо такова. Харесвам те такава, каквато си. Винаги си била най-добрата съпруга, която един мъж би могъл да има. Да забравим всичко това и да продължим както преди.
— Не мога да го сторя, защото ти не можеш да го направиш.
— Не знаеш какво говориш.
— Някъде дълбоко в теб се е спотаило негодувание, родено в деня, в който се оженихме, и е останало там и досега. Искаш да се върна, защото си свикнал с мен. Не мисля, че ме харесваш особено, Джим. Може би никога не си ме обичал.
— Глупости! Драматизираш. Просто ми кажи какво ти е нужно и аз ще ти го дам.
— Точно в този миг искам да правя каквото аз желая.
— Добре! Прави, каквото щеш. Не ти преча и не е нужно да бягаш от мен.
— Напротив.
— Възнамеряваш да ме обвиняваш за всичко, нали? Давай! Обясни на синовете си какъв ужасен човек съм. И докато го правиш, не забравяй да им напомниш, че ти си тази, която обръща гръб на един трийсетгодишен брак, не аз.
Тя го изгледа спокойно.
— Знаеш ли какво мисля? Мисля, че ти загърби брака ни в деня, в който изрекохме съпружеските си обети.
— Знаех си, че ще ми натякваш за миналото. Сега ще ме обвиняваш за греховете на едно осемнайсетгодишно момче.
— Нищо подобно. Просто се уморих да живея с онази част от теб, която все още е на осемнайсет години, не знае как да преглътне факта, че си направил бебе на Амбър Лин Глайд и трябва да си понесеш последствията. Момчето, което смята, че заслужава нещо по-добро, и до днес е тук. — Гласът й стана мек и слаб. — Уморих се да живея с вината, Джим. Омръзна ми постоянното чувство, че трябва да се доказвам.
— Тогава престани да го правиш! Не съм те карал да живееш така. Сама си си го причинила.
— А сега трябва да намеря начин да поправя стореното.
— Не мога да повярвам колко себично се държиш. Развод ли искаш, Лин? Натам ли биеш? Ако това целиш, кажи ми го тук и сега. Повече не мога да живея в това неустановено положение. Просто ми го потвърди.
Почака, за да види изумлението й. Предположението му бе немислимо. Ала по лицето й не се изписа шок и той започна да изпада в паника. Защо не му казваше да не говори глупости, че нещата между тях не са чак толкова зле, че да мислят за развод? Вместо това се оказа, че отново е преценил всичко напълно погрешно.
— Може би така ще е най-добре.
Джим се вцепени.
По лицето на Лин се изписа далечно, почти замечтано изражение.
— Знаеш ли какво ми се иска? Да можехме да започнем отначало. Да се срещнем, без да ни свързва общо минало. Просто двама непознати, които се виждат за първи път. Тогава, ако не харесаме това, което открием, можем просто да си тръгнем. А ако го харесаме… — Гласът й пресипна от вълнение. — Силите ще бъдат равнопоставени. Никой няма да има надмощие.
— Надмощие? — В гърдите му се надигна страх. — Не знам за какво говориш.
Тя го изгледа със съжаление, което го проряза като нож.
— Наистина не знаеш, нали? В продължение на трийсет и седем години цялата власт в брака ни беше у теб, а аз нямах нищо. В продължение на трийсет и седем години трябваше да живея с факта, че във връзката ни аз съм второ качество. Повече не мога да се примирявам с това.