— Не е вярно. — Джим се облегна в стола си със замислен вид. — Живеехме в грозен двустаен апартамент на „Чапъл Хил“ с изглед към една задна уличка, където хората изхвърляха ръждясали кревати и стари дивани. Мястото беше отчайващо, но на майка ви й харесваше. Изряза най-различни снимки от „Нешънъл Джиографик“ и ги окачи по стените. Нямахме пердета, само две пожълтели щори, така че тя направи хартиени цветя от розови носни кърпички и ги постави в долната им част. Такива неща. Бяхме бедни като църковни мишки. Когато не бях на лекции или не учех, подреждах рафтовете в един магазин, но за нея беше най-тежко. Докато не се роди Кал, тя ставаше в четири сутринта, за да работи по цял ден в една пекарна. Ала колкото и да беше уморена, винаги намираше време да набере глухарчета на връщане от работа.
Лин сви рамене.
— Повярвайте ми, работата в онази пекарна съвсем не бе така трудна, колкото всичката селскостопанска работа, която имаше за вършене в планината Хартейк.
— Но ти си била бременна — обади се Джейн, опитвайки се да си го представи.
— Бях млада и силна. И влюбена. — За първи път Лин изглеждаше леко смутена. — След като Кал се роди, имахме да плащаме и медицински сметки и понеже не можех да работя в пекарната и да се грижа за него, започнах да експериментирам с рецепти за курабии.
— Започваше да меси още щом го нахранеше в два часа през нощта, работеше до четири, след което поспиваше около един час, преди той отново да се събуди. След като го нахранеше, ме събуждаше, за да отида на лекции. След това опаковаше всичко, слагаше бебето в старата количка, която беше намерила в един вехтошарски магазин, нареждаше курабиите около него и отиваше пеша до университета, където ги продаваше на студентите, по двайсет и пет цента за две курабии. Нямаше разрешително, така че всеки път, когато наблизо се появяха полицаи, тя покриваше всичко, с изключение на главата на Кал, с едно голямо одеяло.
Лин се усмихна на сина си.
— Горкичкият! Нищо не разбирах от бебета и през лятото едва не те задуших.
Той я погледна с любов.
— И до днес не обичам да спя с много завивки.
— Ченгетата така и не се досетиха — продължи Джим. — Единственото, което виждаха, беше шестнайсетгодишно селско момиче с износени дънки, бутащо разпадаща се количка с бебе, което всички смятаха за малкото й братче.
Лицето на Итън придоби замислено изражение.
— Винаги сме знаели, че ви е било трудно, но досега не сте ни казвали никакви подробности. Защо така?
„И защо сега?“, зачуди се Джейн.
Лин се изправи.
— Това е стара и скучна история. Бедността е очарователна единствено в спомените. Ще ми помогнеш ли да разчистим масата за десерта, Итън?
За разочарование на Джейн разговорът се насочи към много по-безинтересна тема — футбол. А ако тревожният поглед на Джим Бонър час по час се връщаше на жена му, никой друг не го забелязваше.
Колкото и грубовато да беше държанието му онзи следобед, тя вече не бе така склонна да го съди. В дълбините на очите му се спотайваше някаква тъга, която я трогваше. Когато ставаше въпрос за родителите на Кал, имаше чувството, че нищо не е такова, каквото изглежда.
За нея най-интересният момент беше, когато Итън попита брат си как вървят срещите му и тогава научи какво всъщност прави съпругът й през свободното си време. По молба на директора на местната гимназия — негов стар съученик — той посещаваше бизнесмените в общината и ги убеждаваше да се включат в новата програма за професионална подготовка, насочена към ученици в рисково положение. Освен това явно даваше значителна сума на Итън, за да разшири вече съществуващата антидрога програма за местните тийнейджъри. Ала когато Джейн се поинтересува за повече подробности, Кал смени темата.
Вечерта се точеше бавно. Когато Джим й зададе въпрос за работата й, обяснението й беше снизходително. После Лин я покани да се присъедини към нейния читателски клуб и Джейн отвърна, че няма време за женски сбирки. Когато Итън каза, че се надява да я види по време на неделните служби, тя му отговори, че не е вярваща.
„Съжалявам, Господи, но правя най-доброто, на което съм способна. Те са добри хора и не заслужават още болка.“
Най-сетне дойде време да си тръгват. Всички бяха сковано любезни, ала от вниманието й не убягнаха сбърчените вежди на Джим, докато се сбогуваше, и дълбоката тревога в очите на Лин, когато прегърна сина си.
Кал изчака, докато излязат от алеята за колите, преди да я погледне.