— Благодаря ти, Джейн.
Тя се взираше право пред себе си.
— Няма да мога да го направя още веднъж. Дръж ги настрана от мен.
— Обещавам.
— Сериозно ти говоря.
— Знам, че не ти беше лесно — меко каза той.
— Те са прекрасни хора. Беше ужасно.
Той не проговори, чак докато не стигнаха покрайнините на града.
— Мислех си за нещо. Какво ще кажеш двамата с теб да излезем на среща някой от тези дни?
Това ли беше наградата й, задето се беше унижила тази вечер? Фактът, че бе избрал именно този момент да й отправи предложението, я направи язвителна.
— Трябва ли да нося торба на главата си, в случай че някой ме види?
— Необходим ли е целият този сарказъм? Поканих те на среща. Единственото, което трябва да сториш, е да кажеш „да“ или „не“.
— Кога?
— Не знам. Какво ще кажеш за следващата сряда вечер?
— Къде ще отидем?
— Не се тревожи за това. Просто си обуй най-тесните дънки, които имаш, и може би някое лъскаво потниче с дълбоко деколте.
— Вече едва успявам да закопчея тесните си дънки и нямам потничета с дълбоко деколте. А дори и да имах, времето е твърде студено.
— Мисля, че съм в състояние да те сгрея повече от достатъчно. А ако не успееш да закопчаеш дънките си, просто ги остави разкопчани.
Дълбоките нотки на сексуално обещание в гласа му я накараха да потрепери. Той я погледна и на Джейн й се стори, че я гали с очите си. Едва ли би могъл да направи намеренията си по-ясни. Искаше я и възнамеряваше да я има.
Ала въпросът си оставаше — беше ли готова за него? Винаги бе приемала живота много на сериозно и нищо не би могло да я накара да се отнася към него нехайно. Щеше ли да успее да се справи с болката, която я очакваше в бъдеще, ако свалеше гарда с Кал?
Главата бе започнала да я наболява и тя се обърна към прозореца, без да му отговори. Опита се да отвлече вниманието си от искрата, която припламваше помежду им, като насочи мислите си към родителите му и докато джипът минаваше по тихите улици на Салвейшън, тя се зае да подреди наум наученото досега за тях.
Лин невинаги е била сдържаната, изискана дама, която бе дала толкова изтънчена вечеря днес. А Джим? Джейн искаше да изпитва антипатия към него, ала тази вечер бе зърнала в очите му копнеж, когато поглеждаше жена си, и просто не бе в състояние да храни истинска неприязън към мъж, способен на подобни чувства.
„Какво бе станало с двете влюбени хлапета, току-що завършили гимназия“, зачуди се тя.
Джим влезе в кухнята и си наля остатъка от безкофеиновото кафе. Лин стоеше до умивалника с гръб към него. Винаги го загърбваше, помисли си той, макар че това всъщност нямаше значение, защото дори да беше с лице към него, никога не му позволяваше да види друго, освен учтивата маска, която носеше пред всички, освен пред синовете им.
Бе започнала да се преобразява в съвършената съпруга на лекар, още докато беше бременна с Кал. Помнеше как бе приветствал нарастващата й сдържаност и факта, че вече не го излагаше пред другите с лоша граматика или изблици на чувства. С течение на годините повярва, че нейната промяна бе попречила на брака им да се превърне в бедствието, което всички предричаха, че ще бъде. Дори смяташе, че е щастлив.
А после изгуби единствения си внук и снахата, която обожаваше. По-късно, изправен пред бездънната тъга на средния му син и собственото си безсилие да я облекчи по какъвто и да било начин, нещо в него се беше прекършило. Когато Кал им позвъни с новината, че се е оженил, най-сетне си позволи да изпита надежда. Ала след това се запозна с новата си снаха. Как бе могъл първородният му син да се ожени за тази студена, високомерна кучка? Нима не осъзнаваше, че ще го направи нещастен?
Стиснал чашата с кафе в дланите си, той погледна към слабия, изправен гръб на жена си. Лин беше дълбоко потресена от женитбата на Кал. И двамата се мъчеха да открият причините за неудачния му избор. Физичката притежаваше деликатен сексапил, който Джим бе забелязал веднага, дори и ако това бе убягнало от вниманието на Лин, но не обясняваше защо Кал се беше оженил за нея. Години наред предпочитанието му към жени, които бяха прекалено млади и ограничени за него, ги беше изпълвало с отчаяние, ала те поне бяха мили.
Чувстваше се безсилен пред проблемите на Кал, особено, при положение че не бе в състояние да се справи със своите собствени. Разговорът по време на вечерята бе извадил всички спомени на повърхността и той сякаш чуваше как времето препуска обратно, толкова силно, че му се искаше да запуши уши, защото нямаше как да се върне с него и да промени всички моменти, в които бе взел погрешно решение.