Ето къде е мерзостта, Принцесо — заради своето щастие! Сякаш това може да бъде оправдание. Сякаш щастието е банков чек, под който задължително трябва да сложиш подписа на собственото си безчестие. А светът изобщо не се интересува от нашето щастие — върти се, бляска, мята искри, а на теб ти е дадено единственото удоволствие да му се радваш.
Не можехме да избягаме от тези думи, Принцесо. Аз отдавна ги чаках — от Иитс, от Осман, от Антоан, от Доротея, от себе си, от всеки нас. Трябваше да се случи, защото всички носим в джоба си подличкото кредо за собственото щастие. Дори да не го напишеш сам, то е вътре по рождение. Нали помниш? „Което е за сега, няма да остане за после; което не е за после, ще стане сега. Което не стане сега, все пак ще стане после.“ Пето действие, втора картина.
Може би все пак не е толкова лошо да си щастлив. Може би е съвсем естествено, роботско-човешко да искаш да си щастлив. Не знам.
— Както искате, деца мои. Тогава аз ще играя сам — казва Бернардие, сваля сакото си и дълго оглежда килията. Вероятно подрежда мислен мизансцен. Тук ще бъде стражната кула, стражите ще разговарят там, призракът ще влезе отляво.
Бях изумен, когато преди години открих, че Бернардие няма нужда от сценичен реквизит. За него са достатъчни само няколко квадратни метра пространство, думи и поне един зрител. Защото без зрител театърът е шизофренично бълнуване.
Ако вярвах в бога, щях да съм убеден, че Бернардие е син на дявола. Не може в едно толкова болнаво човешко тяло да живеят десетки души, демони има вътре, изписват се на лицето му, искат да излязат навън — ту злобни, ту щедри, ту благородни, ту влюбени. Играе сам, а вътре се боричкат всички Шекспирови герои за правото и удоволствието да са живи.
Изведнъж се намесват Жюли и Венсен, защото са Хорацио и Марцел, трябва да посрещнат призрака. Става и Макс в своя ефирен бял воал. Знам, Осман, няма да издържиш, приятелю, в началото на втора картина си ти. Днес не изглеждаш толкова величествен, не си вдигал тежести, нищо, продължавай, обичам тези твои думи:
Вярно е, Осман, всички сме така — при равновесно щастие и мъка. Театър в килията, върху влажния под, сред отвратителните спринтове на плъховете — тъжен пир сред весела жалейка.
А сега е твоят ред, Иитс, не се опъвай, няма да издържиш. Вярно, дрипи сме, нищожества, но какво друго имаме, освен театъра и Бернардие? Нищо, Иитс, нищо друго в този хладен двайсет и втори век. Стани, направи няколко крачки с гъвкавата походка на Гилденстерн и кажи своите първи думи на сцената:
Виждаш ли как се усмихна Бернардие? И как всичко наше е свързано със съдбата на Хамлет?
Играем — сигурно за последен път. За сбогом със сцената. За сбогом с Бернардие. За сбогом с всичко, което десет години бяхме и никога вече няма да бъдем. За сбогом с бездомничеството, глада, униженията, студа, просячеството — за сбогом с нашето щастие.
Сега ще трябва да кажа онези страшни думи, Принцесо, за които светът е оглушал. Точно тук, върху последната ни сцена, сред отчаянието и тържеството, стъпил върху костите на миналото ни, върху руините на надеждата, ще хвърля тези думи върху глухите уши на Британия. Нека изтръпнат всички, ако ме чуят. Нека запомнят, че аз — един датски принц на шестстотин години — ги обвинявам! И това мое обвинение минава през вековете като яростен вик, като страстен упрек срещу всяка несправедливост, сълза, прекършена вяра, излъгана любов, срещу мерзостта, властолюбието, фанатизма, слепотата и глупостта. Нека запомнят, че тези думи ще ги събуждат, ще чегъртат заспалата им съвест, скопената им чест, яловата им мъдрост сега и винаги до свършека на света:
Но кой ще ни чуе от това подземие? Те никога не са чували гласовете от подземията, Принцесо, защото подземията са за боклуци, ненужни вещи, стари дрехи, немити шишета, плъхове и някакви други от този род. Лъчезарните имат спални, кабинети с видеотеки, рядко слизат в подземията, само за да се убедят в собствените си придобивки и да заредят капана.