— Аз ли? Че защо пък аз. Не искам да се меся в живота на подчинените си.
— Знаеш кои стават боклукчии — все измет, все бракувани. А аз съм от втора луксозна А с дълговременна памет.
— Може — казвам. — Но щом са те пратили тук, значи си за тук.
— Ти трябва да ме защитиш — казва шантавата и в очите й се появяват сълзи. — Не знам защо, но ми се струва, че точно ти трябва да ме защитиш.
— Хайде, хайде, ще видим — казвам. — Сега отивай да работиш, почивката свърши.
Гледам тънките й крачета, затънали до колене в мръсотията на Дарлингтън — не е за тук, крехка е, нежна, като направена от кристал за осветително тяло. Но началниците не ги разбират тези работи. И негово могъщество полицайпрезидентът, и негово благородство кметът, които аз иначе дълбоко ценя и уважавам, като казаха — при теб, та при теб! А не е за боклукчийска работа, виждат, прекалено е добра и чиста. От онези, дето бог ги пази като свои деца. Такива само разстройват — и работата ти разстройват, и душата.
Нека казват, че е лесно да си Генерален боклукчия. Не ти стига боклукът, ами трябва да се разправяш и с разумни същества!
Сега трябва да обходя района. В края на работното време винаги обхождам района, защото ме изпълва с възторг и благоговение. Докато не видя огромните възхитителни купове смет, докато не обгърна с поглед това очарователно и прелестно бунище, не мога да заспя. Сега вървя, подритвам отпадъците на цивилизацията и ми става неописуемо сладко, облива ме патетичен захлас. Някой ден непременно трябва да напиша ода за бунището на Дарлингтън. Сигурно ще я отпечатат в местния вестник.
И как да не се радваш, като знаеш, че всеки захвърлен тук предмет е доставял радост на човека, на обикновения, мил и добър човек от двайсет и втори век. Ето например това пенсне. Сигурно е красяло умното лице на някой лекар. Психиатър например. Да го наречем доктор Моорли. През него доктор Моорли е гледал и лекувал предано своите болни. И как да не ти стане мило от това нищо и никакво пенсне!
Или този пластмасов меч. Съвсем като истински, но пластмасов. Меч — откъде ли е дошъл? Каква е съдбата му? Не знаеш. И започваш да си въобразяваш. Може например да е детска играчка. Или музеен експонат. Или мил семеен спомен от отдавнашни времена. Или нещо съвсем, съвсем различно.
Това е бунището — загадка! Място за размисъл върху съдбата на вещите. Дори не само на вещите, а и на човека. Например този череп. Какви безобразници, нарушават реда! Забранено е да се хвърлят черепи, защото задръстват мембранните филтри. Има екарисаж, но някои не свикнаха с креманацията и крият черепите. Но колко ще ги криеш от будното око на държавата? Двайсет, трийсет, петдесет години. А после? После идва синът или внукът, не знае чий е черепът, не му е мил, няма спомени и буф — в сметопровода! Да му мисли там Генералният боклукчия.
Бил е човек с неизчерпаема духовитост, с блестяща фантазия. А сега какво отвращение извиква в мен! Чак ми се повдига! Тук са били устните, които съм целувал хиляди пъти… Къде са твоите шеги сега? Твоите пресмятания, твоите песни? Къде са твоите мълнии от остроумие, които караха цялата трапеза да избухва в смях? Не ти ли е останала нито една от тях. Добре си овесил челюст, приятелю! Хайде, изтичай до спалнята на прекрасната дама и й кажи, че ако ще да си слага и цял пръст белило, пак накрая ще стане като теб. Разсмей я с това, ако можеш, бедни ми Йорик!
— Какво разговаряш с този череп? — чувам глас, обръщам се и виждам човек на около петдесет, облечен старомодно и с папионка от червен лъскав плат.
— Просто размишлявах — отговарям.
— Но аз те чух да го наричаш Йорик, момчето ми!
— Йорик ли? Че откъде да знам… Все някак трябваше да го назова.
Странен човек, изглежда смахнат. Изглежда, в района на Дарлингтънското бунище могат да се намерят всякакви откачени — принцеси с венчета, дебели скитници с пури…
— Но защо точно Йорик! — настоява досадникът, иска ми се да го пратя по дяволите, ругатнята е на езика ми, набъбнала, готова за действие, пък на̀ — не мога, нещо ми пречи, смущавам се, кой знае защо ми се струва, че не мога да го обидя. Човек като човек, само по-смахнат, а нещо ме възпира да му го кажа.
Вървим двамата един до друг сред огромните пирамиди мръсотия, които двайсет и втори век ежеминутно изхвърля през своите хиляди ануси. Вятърът гони зад гърба ни гъсти къдели воня, парцали, пепел, пъстри етикети, листа и пух. Вървим двамата сред световната смрад, дишаме гадните изпарения на бунището, сякаш атмосферата е отровена със зловония, сякаш цялата планета е една клоака, сякаш от недрата на земята, от небето, от вселената прииждат мръсотии, заливат всичко, стичат се по главите ни, плъзват на мръсни змийчета по лицата, около устните, спускат се надолу по врата, по гърдите, просмукват се през кожата и стигат сърцето, когато той ме улавя за ръката и пита: