— Деца — казва Бернардие, — облечете дрехите от представлението. Нека минем през града като Шекспирови герои.
Сядаме мълчаливо един до друг, както през всичките десет години. И тръгваме.
Сигурно е смешно — отпред и отзад по няколко бронирани коли с лъчеви картечници и тежки плазмени оръдия, а в средата — комична каручка с шарено платнище, от която неугледно стърчат платнени колони, закърпени арки и саксии с изкуствени цветя. Прах, грохот на вериги, нагорещени метални брони и дула, обърнати към скрибуцащата кола на Бернардие и неговите уплашени актьори във вехти плащове и с мустаци. Нашият бутафорен свят, затворен от всички страни със стоманените пръстени на двайсет и втори век, се спуща по пътеката към Дарлингтън.
Очевидно градът е предупреден и е излязъл да ни посрещне. По-точно, да ни изпрати към някаква тъжна неизвестност. По улиците са струпани хиляди хора от всички възрасти. Крещят, освиркват, замерват ни. Някои носят лозунги:
и
Децата от местното училище, облечени в сребристи униформи и със значките на Сатурн, са прилежно подредени, учителят дава знак и те започват да скандират:
— Долу театърът! Долу театърът!
Скрий сълзите си, Принцесо! Скрий ги поне от Бернардие. Той не заслужава това. Сега Бернардие има нужда от нашата гордост. Виж как е вдигнал глава раменете му са изпънати, нищо отстрани не го докосва. Сякаш е бронзов обелиск. Сякаш е имунизиран срещу низостите и оскърбленията. Затова скрий сълзите си.
На централния градски площад е издигната трибуна. Десетина мъже, вероятно управата, гледат отвисоко и мнително. Посвоему чисти. Посвоему горди. Защото човекът е свикнал да побеждава, Принцесо той по природа е победител. И се гордее с това. Да знаеш как се гордее! Той е надвил мрака и безредието унищожил е враговете си сред животните, построил е удобни домове, измислил е поливизорите и бронетранспортьорите. Той е направил много и се гордее основателно. Той е покорил, завоювал, подчинил, укротил. Политай го: А защо? Не знае. Не го интересува, нали ти казах — природата му е такава. Побеждава инстинктивно. Ще умре, ако не побеждава. И сега този мъж с посребрени негърски плитчици ще победи. Пак така, инстинктивно. Убеден, че това е нормално и иначе не може да бъде, защото е унизително да не властвуваш, защото е Човек. Те дори едни такива думи са си измислили като мъдрост: Горко на победените!
Той вдига ръце и тълпата млъква. Изважда от джоба си листче и започва да чете:
— Уважаеми дами и господа! Неизвестно откъде в нашия тих и спокоен Дарлингтън внезапно пристигна група скитащи биороботи, предвождани от един не съвсем нормален мъж, който нарича себе си Бернардие. Те твърдят, че искат да върнат древното изкуство, наречено театър. Снощи дори са дръзнали да устроят представление! (Шум и подсвирквания.) Вярно, те представили пиеса, написана от наш сънародник, но дори този патриотичен акт не може да бъде оправдание. Бруталното погазване на реда и законността, наглата интервенция в привичния ритъм на живота в Дарлингтън заслужават само нашето негодувание и презрение. Кому е необходим театърът, дами и господа? Кому е необходима тази първобитна лъжа, тези смешни жестикулации върху дървен подиум? От времето на театъра човечеството измина дълъг и славен път. Роди се изкуството на поливизията, холоскопията, кваркорамата, обемната музика, енцефаларта. Изкуството придоби нови измерения и възможности и ние няма да се върнем към първичните и диви средства за емоционално натоварване. Ние не искаме такова изкуство, което разбива нервите. Ние искаме равновесие. Ние искаме покой.
Тук кметът оглежда триумфиращо тълпата и отново забива поглед в листа.
— Гражданите на Дарлингтън гледат напред, смело ще влязат в бъдещето и никому не са притрябвали вашите нафталинени Хамлетовци, господин Бернардие. Театърът е мъртъв и никакви усилия на фанатици и маниаци не могат отново да го възкресят. Затова градската управа на Дарлингтън реши да ви осъди на публичен позор и да ви изгони от града. (Овации и възторжени възгласи.) Останалото поверихме на полицията и на съдебните власти. Групата трябва да бъде разпусната, което ще е от общонационална полза. Позор за Бернардие и неговата банда! Позор за всички, които правят театър!
Позор вместо кошнички с цветя, Принцесо. Докъде бях стигнал? Сетих се, до тяхната мъдрост „Горко на победените“. Може би в това е цялата им философия. Искам да продължа своя мислен разговор с теб, но не мога — площадът се взривява от викове, полицейската охрана едва удържа тълпата, втурнала се да ни линчува. Размахват жезли, плюят и ни ругаят вулгарно. Офицерът се приближава до нас и два здрави метални пръстена захапват китките на Бернардие. Полицаите опират приклади в гърбовете ни — не, не опират, а ни удрят с тях.