При тези думи ме побиват тръпки. Хващам Салим за ръката и бягаме обратно към стаята. Салим е объркан от дочутия разговор и споменатите цифри. Но в моите мисли мозайката се подрежда.
— Салим, трябва да избягаме от това място. Веднага.
— Ама защо?
— Защото довечера ще ни се случи нещо много лошо.
— Не разбирам.
— Аз пък разбирам всичко. Знаеш ли защо учихме бхаджаните на Сурдас?
— Защото е бил велик поет?
— Не, защото е бил сляп. Такива ще станем и ние тази вечер, за да можем да просим по влаковете в околността. Сега вече знам, че всички момчета, с които се запознахме тук, са били нарочно осакатени от Маман и неговата банда.
Въображението на Салим е неспособно да си представи подобна жестокост. Той иска да остане.
— Защо не избягаш сам? — предлага ми той.
— Не мога да тръгна без теб.
— Защо?
— Защото съм твоят ангел-хранител и ти си част от сделката. Вървим в комплект.
Салим ме прегръща. Аз вадя монетата от една рупия от джоба си.
— Слушай, Салим — казвам му аз, — ти нали вярваш в съдбата? Нека тогава тази монета реши бъдещето ни. Ези — тръгваме, тура — оставаме. Става ли?
Салим кимва. Подхвърлям монетата. Пада се ези.
Салим най-после склонява да избягаме от бърлогата на Маман, но умът му е изпълнен със съмнения.
— Къде ще отидем? Какво ще правим? Не познаваме никого в този град.
— Знам къде ще отидем. Помниш ли онази актриса, за която ни разказа Радхи — Нилима Кумари? На нея й трябва прислужник. Имам адреса й и знам кой влак отива дотам.
— А какво ще кажеш да отидем в полицията?
— Ти да не се побърка? Нищичко ли не научи от престоя ни в Делхи? Каквото и да правиш, където и да ходиш, стой далеч от полицията. Винаги.
Намираме се в банята в сутерена и слушаме ритмичното капене на вода от повредената чешма. Салим се е изправил върху раменете ми с нож в ръка и се опитва да развие болтовете на телените ограждения на прозореца.
— Побързай — прошепвам аз през зъби.
Горе охраната на Маман преравят стаята ни, търсят в шкафове и килери. Чуваме викове и ругатни. Чупи се бутилка и съвсем скъсва опънатите ни нерви. Салим е изпаднал в паника. Диша накъсано и учестено. Сърцето ми бие все по-бързо и усещам ударите му в ушите си. Чуват се приближаващи се стъпки.
— Остава само един — казва Салим, — но е клеясал. Май няма да мога да го развия.
— Моля те… моля те, пробвай пак! — подтиквам го аз. — Животът ни зависи от това.
Салим почва да мъчи болта с нови сили, като върти ножа, колкото може. Накрая болтът поддава. Салим вдига мрежата. Виждаме как палмите отвън се полюшват на лекия ветрец. Прозорецът е широк, точно колкото да се промушим. Хората на Маман почти вече слизат по стълбите към сутерена, когато Салим успява да се измъкне през прозореца. После ме хваща за ръка и ми помага да се прехвърля и аз. Озоваваме се върху купчина чакъл и пясък, останали без дъх. Луната е пълна, нощта е спокойна. Поемаме дълбоко глътка въздух. Мирише на кокос.
Седим във влака от Горегаон към центъра на огромния метрополис. По това време влакът не е претъпкани в нашия вагон има само няколко пътници. Четат вестници, играят на карти, критикуват правителството, пърдят. Влиза продавач на безалкохолни, който носи хладилна чанта с разноцветни бутилки. „Кока-кола, фанта, тъмпс ъп, лимка, севън ъп“ крещи той с пронизителен глас. Бутилките са студени и виждаме как по тях се търкалят малки капчици вода. Салим ги гледа и облизва пресъхнали устни с език. Опипва предния си джоб и успокояващо го потупва. Продавачът го поглежда с надежда. Салим поклаща глава и мъжът продължава нататък.
Не след дълго през вагона преминава още един амбулантен търговец — възрастен брадат мъж с кръгли очила. На врата му виси голяма кутия с множество ръждиви консерви, мътни стъклени бутилки и малки найлонови пакетчета с различни криви корени, сушени листа, прахчета и семена.
— Юсуф Фахим, пътуващият Хаким — оповестява той. — Имам лек за всяка болежка, от рак до запек — само кажете какво ви мъчи.
За негово съжаление, във вагона няма болни и той си тръгва, оставяйки след себе си тежка миризма на куркума и джинджифил.
Взираме се в трепкащите светлини на града, докато влакът преминава през жилищни квартали и спортни стадиони. За секунда зърваме хора, които седят в дневните си, гледат телевизия, вечерят, оправят си леглата. Когато ни остават само две спирки, чуваме тътрещи се стъпки от далечната страна на вагона.