Господин Д’Суза смята, че между нас с Роузи има нещо и ме следи зорко като ястреб, когато тя е наблизо. Напълно греши. Роузи е сладко момиче. Дребничка, с големи гърди. По начина, по който отмята глава и ми намига, ми се струва, че може би се опитва да ми даде сигнал. Но в момента мозъкът ми не е в състояние да го възприеме. Претоварен е от спомените за един човек: Нита. Лекарите в Агра казват, че ще й трябват поне четири месеца, за да се възстанови от нараняванията си. А аз знам, че Шиям никога няма да ми позволи да я видя. Затова и се върнах в Мумбай: да прогоня демоните от Агра, духовете и на живите, и на мъртвите. Не мога обаче да избягам от собствената си история в този град. На всяко кръстовище ме връхлитат спомени от миналото. По улиците ми се присмива Шантарам, неуспелият астроном. Нилима Кумари, актрисата, ме вика от влака. А приятелят ми Салим ме гледа от всеки билборд. Но аз съм взел съзнателно решение да не се виждам със Салим. Не искам да го засмуче водовъртежът на лудия ми живот и откачените ми планове.
Живея в един краен квартал на Мумбай, наречен Дхарави, в претъпкана барака три на три метра, без дневна светлина и вентилация и с лист гофрирана ламарина, служеща за покрив над главата ми. Дрънчи, когато горе минава влакът. Няма течаща вода и тоалетна. Но само толкова мога да си позволя. И не съм само аз в Дхарави. Има един милион такива като мен, натъпкани в един триъгълник с площ двеста хектара блатиста градска пустош, където живеем като животни и умираме като насекоми. Мизерстващи преселници от цялата страна се борят един с друг за педя небе в най-големия коптор на Азия. Кавгите са ежедневие — за сантиметри пространство, за кофа вода, и понякога завършват със смърт. Жителите на Дхарави идват от прашни затънтени краища в Бихар и Утар Прадеш, Тамил Наду и Гуджарат. Дошли са в Мумбай, градът на златото, със стаени в сърцето си мечти да забогатеят и да заживеят като хора над средната класа. Но това злато отдавна се е превърнало в ламарина, оставило след себе си ръждясали сърца и гангренясали души. Като моята.
Дхарави не е място за гнусливи хора. Домът за малолетни в Делхи ни накара да сведем глави, но мрачният пейзаж на градска помия в Дхарави ни умъртвява и унижава. Над отворените канали се носят рояци комари. Вонящите, осеяни с екскременти общи клозети са пълни с плъхове, които отвличат вниманието ви от смръднята и ви карат да мислите по-скоро как да се защитите в гръб. На всеки ъгъл има струпани купчини боклуци, от които клошарите още успяват да изровят нещо полезно. От време на време се налага да си глътнеш корема, за да се промушиш през тесните, клаустрофобични алейки. Но за гладуващите жители на Дхарави това е техният дом.
Сред модерните небостъргачи и обляни в неонова светлина търговски центрове на Мумбай, Дхарави стои като тумор в сърцето на града. И градът отказва да го припознае. Затова го изритва извън закона. Всички къщи в Дхарави са обявени за „незаконни постройки“, подлежащи всеки момент на събаряне. Но когато живеещите там се борят за оцеляването си, това не ги интересува. Живеят в незаконни къщи, използват незаконно електричество, пият незаконна вода и гледат незаконна кабелна телевизия. Работят в многобройните незаконни фабрики и магазини в Дхарави и дори пътуват незаконно — без билети — с влаковете, които минават директно през колонията.
Градът може и да е предпочел да не забелязва този грозен израстък, но не можеш да спреш рака, като го обявиш за незаконен. Той пак ще те убие с бавната си отрова.
Всеки ден пътувам от Дхарави до бар-ресторанта „При Джими“. Единственото хубаво на работата в ресторанта е, че трябва да съм там не по-рано от обяд. Но това десетократно ми се връща с късното среднощно обслужване на пияни изроди от целия град и слушането на жалките им истории. Единственият извод, до който съм достигнал, е, че уискито е идеален заличител на различията между класите. Може да си висш изпълнителен директор в рекламата, може да си най-нископлатеният леяр — ако нямаш мяра на глътката, си просто пияница.
След травматичното ми преживяване с Шантарам, си мислех, че никога няма да понасям алкохола. Но „При Джими“ беше единственото място, на което ми предложиха работа. Успокоявам се с мисълта, че миризмата на уиски е по-малко отблъскваща от вонята на обществената тоалетна до моята барака, и че изслушването на един пияница е По-малко болезнено от слушането на сърцераздирателните истории за изнасилвания, блудства, болести и смърт, които всеки ден се носят от колибите в Дхарави. Така че съм се научил с разни „Хм“, „Да“, „Наистина ли?“ и „Гледай ти!“ да изразявам фалшив интерес към разказите за неверни жени и подли шефове, които всяка вечер се разправят в „При Джими“, като едновременно с това поощрявам клиентите да си поръчат по още някоя порция пържено пиле или солено кашу за мезе към питиетата. И всеки ден чакам писмото от „Кой ще спечели един милиард?“, от което да разбера дали са ме избрали да участвам в шоуто. Обаче пощальонът не носи нищо.