В съзнанието ми надвисва облакът на поражението. Чувствам, че конкретната причина, поради която дойдох в Мумбай, става все по-недостижима. Че плувам срещу течението. Че ме събарят високи вълни, над които не мога да надделея. Но тогава чувам плача на любимата си Нита и риданията на Нилима Кумари и волята ми се завръща. Трябва да се добера до това шоу. А докато това се случи, се налага да слушам историите на пияниците в този град. Някои са хубави. Други — лоши. Има забавни, има и тъжни. И една определено откачена.
Минава среднощ, но самотният клиент на бара не ще да помръдне. Пристигна с „Мерцедес“ с шофьор, който чака отвън. Пие без спиране от десет часа и сега е на петата чашка. Униформеният шофьор хърка в колата. Сигурно знае, че шефът му няма да излезе скоро. Мъжът е на трийсетина години и е облечен в елегантен тъмен костюм с копринена вратовръзка и лъскави кожени обувки.
— Скъпи ми братко, скъпи ми братко — повтаря той през две минути, помежду глътките уиски с черен етикет и хапките говежди кюфтета.
Управителят ми сочи с пръст.
— Томас, върви да седнеш при него и го питай за брат му. Не виждаш ли колко е разстроен, горкият?
— Ама… господин управителю, минава дванайсет. Трябва да му кажем да си тръгва или ще си изтърва влака в дванайсет и половина.
— Хич не ми спори или ще ти разбия зъбите! — изръмжава ми той. — Върви и подхвани разговор. Накарай го да си поръча шотландското малцово уиски, дето го получихме вчера. Все пак дойде с „Мерцедес“.
Изглеждам яростно управителя с погледа, с който първолак гледа побойник. Неохотно се връщам на бара и се приближавам до клиента.
— О, братко, дано ми простиш — стене той и предъвква кюфтето. Държи се като магаре, но поне е с акъла си, макар че в кръвта му циркулират няколко чаши уиски и думите излизат от устата му заваляни.
— Какво е станало с брат ви, господине? — питам аз.
Мъжът вдига глава и ме поглежда с полузатворени очи.
— Защо питаш? Само ще ми увеличиш болката.
— Разкажете ми за брат си, господине. Може би ще ви олекне.
— Не. Нищо не може да облекчи болката. Дори и това уиски.
— Добре, господине. Щом не искате да говорите за брат си, няма да питам. Но какво ще кажете за себе си?
— Не знаеш ли кой съм аз?
— Не, господине.
— Аз съм Пракаш Рао. Изпълнителен директор на „Сурия Индъстрис“ — най-големия производител на копчета в Индия.
— Копчета ли?
— Да. Нали се сещаш, копчета за ризи, панталони, палта, поли, блузи. Ние ги правим. Произвеждаме всякакви копчета от всякакви материали. Използваме най-вече полиестерни смоли, но имаме и копчета от плат, кожа, пластмаса и дори от камилска кост, костенурка и дърво. Не си ли виждал рекламите във вестниците? „В «Сурия» ще намерите най-голямо разнообразие от копчета за всичко — от бельо до официални тоалети.“ Сигурен съм, че и ризата, която носиш в момента, е с копчета, произведени от моята компания.
— А брат ви, той как се казва?
— Брат ми ли? Арвинд Рао. О, бедният ми брат… О, Арвинд — започва отново да стене той.
— Какво е станало с Арвинд? Какво е направил?
— Той беше собственик на „Сурия Индъстрис“. Докато аз не го изместих.
— Защо го изместихте? Нека ви налея от това малцово уиски, получихме го директно от Шотландия.
— Благодаря ти. Ухае добре. Помня, че ходихме на Мавриций за медения си месец и там за първи път пих такова уиски.
— Споменахте, че сте изместили брат си.
— А, да. Брат ми беше много добър човек. Но трябваше някой да го смени като директор на „Сурия Индъстрис“, преди да полудее.