Със сълзи и ридания, Минакши започва да разгръща чунито си. Отдолу ще се покаже само парче бял плат. С две презрамки и две чашки.
Аз обаче не виждам всичко това. Виждам висока жена с развети коси. Вятърът бучи зад нея и разрошва черната й коса пред лицето. Носи бяло сари, чийто тънък плат се вее и трепти като хвърчило. Държи бебе в ръцете си. Към нея се приближава мъж с дълга коса и гъсти мустаци, облечен в черни панталони и бяла риза. Насочва пистолет срещу нея и се ухилва. „Разтвори сарито си“, излайва той. Жената започва да плаче. Проблясва мълния. Вдига се прах. Носят се листа. Бебето внезапно скача от скута на майка си и се хвърля срещу мъжа, забивайки нокти в лицето му. Мъжът изкрещява и дръпва бебето, но то отново се мята върху лицето му. Мъжът и бебето се затъркулват по земята, а жената в бялото сари плаче някъде отзад. Мъжът извива ръката си и насочва пистолета срещу лицето на бебето, но бебето днес е надарено със свръхчовешки сили. С малките си пръстчета то хваща пистолета за дулото и го обръща в обратна посока. Мъжът и бебето отново се сборичкват, като се мятат наляво-надясно по земята. Вкопчени са в смъртоносна хватка. От време на време мъжът взема надмощие, друг път изглед, да, сякаш бебето ще го надвие. Най-после мъжът успява да освободи ръката си, с която държи пистолета. Пръстите му се свиват около спусъка. Гърдите на бебето са точно пред дулото. Мъжът понечва да натисне спусъка, но в последния момент бебето успява да отклони пистолета от себе си и да го насочи към гърдите на мъжа. Чува се оглушителен взрив и мъжът полита назад, като ударен от мощна вълна. На бялата му риза избива алено петно.
— О, боже! — чувам гласа на Акшай, подобно на ехо в пещера. Дакойтът лежи на пода, на сантиметри от вратата, а аз държа пистолет в ръката си, от който се издига лек дим. Влакът отново започва да набира скорост.
Все още не разбирам докрай какво е станало. Когато те събудят така рязко по средата на съня ти, на мозъка му трябва известно време да се окопити. Но ако държиш димящ пистолет в ръка и в краката ти лежи мъртвец, няма много за разбиране. Ризата на дакойта е пропита с кръв, петното не спира да потъмнява и да се разширява. Не е както го показват по филмите, където куршумът прави малко червено петънце и то си остава такова, докато не откарат тялото с линейката. Не. Отначало дори не избива кръв. Тя се появява постепенно. Първо има малка червена точица, не по-голяма от главата на кабарче, после става с размера на монета, после се уголемява до чиния и продължава да расте, докато струйката не се превърне в шуртяща струя. Започвам да се задъхвам; цялото купе ей сега ще се удави в червената река. Тогава бащата на Акшай силно ме разтърсва за раменете.
— Ела на себе си, ти казвам! — изкрещява той и червената пелена се вдига.
Сядам на леглото си, заобиколен от тълпа от хора. Като че ли целият вагон се е събрал да разбере какво става. Мъже, жени и деца извиват шии да надзърнат. Виждат мъртъв дакойт, чието име никой не знае, да лежи на пода с тъмночервена кръпка на бялата си риза; виждат един баща с рана на челото; ужасена майка, чиито гърди са изцедени до капка от изгладнялото бебе; брат, който вече никога няма да чете комикса „Арчи“ във влака; сестра, която ще сънува кошмари до края на живота си. И едно улично момче, което за кратко имаше малко пари, но повече никога няма да си мечтае за средната класа.
Жълтата светлина в купето изглежда необичайно силна. Аз мигам и държа немощно пистолета в ръцете си. Той е малък и компактен, със сребрист корпус и черна дръжка. Има изписани букви „Колт“ и рисунка на скачащ кон под надписа. Обръщам го. От другата страна пише „Олекотен“, но на мен ми се струва абсурдно тежък. На пистолета има гравирани някакви букви и числа, които са избледнели. Успявам да разчета „Conn USA“ и „DR 24691“.
Минакши ме поглежда крадешком. Гледа ме така, както Салим гледа филмовите звезди. Знам, че в този миг е влюбена в мен. Ако сега й предложа да се оженим, тя ще се съгласи. С радост ще ми роди деца. Дори и без петдесетте хиляди. Но аз не отвръщам на погледите й, защото вече нищо не е същото. Гледам само пистолета в ръцете си и лицето на мъртвия дакойт, чието име не знам.
Можеше да умре по хиляди начини. Да бъде застрелян от полицията сред пълен с хора пазар. Да бъде заклан от съперническа банда, докато сърба чай до някоя крайпътна будка. Да умре в болница от холера, рак или СПИН. Но не, той не умря по никой от тези начини. Умря от куршум, изстрелян от мен. А аз дори не знаех името му.