Разплаках се, когато го прочетох, но това бяха сълзи на щастие. Не плачех, защото бях далеч от семейството си в такъв момент. Бях щастлив, че отивам на бой с благословията на жена си и изпълнен със сили от появата на новородения си син.
— Как нарекохте сина си? — пита госпожа Дамле.
— Още преди раждането бяхме решили, че ако е момиче, се казва Дурга, а ако е момче — Шер Сингх. Така че го кръстихме Шер Сингх.
— Как започна войната? — пита господин Ширке.
— Вечерта на трети декември имаше новолуние. Под прикритието на мрака, малодушният ни враг започна масирани удари по редица от нашите военновъздушни бази в западния сектор — Шринагар, Авантипур, Патханкот, Утарлай, Джодхпур, Амбала, Агра — всички бяха тежко обстрелвани. Ударите бяха последвани от масирана атака срещу стратегическия сектор Чхамб на север.
— Къде бяхте разпределен вие, когато избухна войната? — интересува се господин Уагъл.
— Точно там, в Чхамб, в Тринайсета пехотна дивизия. Аз принадлежа към полка на сикхите и моят батальон — 35-ти Сикхски батальон — беше пратен в Чхамб в рамките на една бригада. Трябва да разберете защо пакистанците ни атакуваха в Чхамб. Чхамб не е просто село на западния бряг на река Мунавар Тави. То е и живата връзка с Акхнор и Джауриян. Превземеха ли Чхамб, щяха да станат заплаха за целия щат.
Затова тази нощ пакистанците започнаха нападение срещу нас на три фронта. Дойдоха с тежката артилерия. Оръдия и минохвъргачки. Огънят беше толкова усилен, че само за няколко часа почти всичките ни укрития бяха лошо повредени и три от граничните ни патрули — заловени.
Аз командвах един преден пост с трима мъже, когато започна нападението. Постът ми беше атакуван от врага с многократно превъзхождаща ни сила. Сигурно помните, че имахме само три батальона от другата страна на Мунавар Гави, които посрещнаха дивизията на пакистанската пехота, 23-та Пехотна дивизия, с бронирана бригада, около сто и Петдесет танка и деветдесет артилерийски полка. Пакистанците имаха повече артилерия в Чхамб, отколкото по целия Източен фронт.
Тримата мъже под мое ръководство тогава бяха Суквиндер Сингх от Патяла, Раджешвар от Хошиярпур и Карнаил Сингх от Лудхяна. Карнаил беше най-добрият от всичките, висок, мускулест мъжага с гръмовит глас и заразителна усмивка. Нямаше страх нито от войната, нито от смъртта, само от едно нещо, дето не му даваше мира.
— От какво се страхуваше? — пита господин Кулкарни.
— Да не го заровят. Бяхме чували, че ако намерят тялото на мъртъв индийски войник, пакистанците не го връщат. Вместо това нарочно го заравят според мюсюлманските традиции, дори войникът да е индуист. Карнаил беше богобоязлив и религиозен човек и се ужасяваше, че ако загине в бой, тялото му може да бъде заровено на два метра под земята, вместо да бъде кремирано. „Обещайте ми, сахиб — рече ми той седмица преди началото на войната, — че ако загина, ще се погрижите да ме кремират, както е редно. Иначе душата ми няма да намери покой и аз ще бродя в подземния свят цели трийсет и шест хиляди години.“ Опитах се да го успокоя, като му казах, че няма да загине, но той беше непреклонен. Затова, просто за да го усмиря, му казах: „Добре, Карнаил, обещавам, че ако загинеш, ще се погрижа да бъдеш кремиран с всички индуистки ритуали.“
И така, през нощта на трети декември ние се намирахме в едно предно укрепление — Карнаил, Сукхвиндер, Раджешвар и аз, когато обстрелът започна…
Путул го прекъсва:
— Чичо, а там имахте ли телевизор, като тук?
Войникът се разсмива.
— Не, синко. Не беше толкова луксозно. Нямахме нито килим, нито телевизор. Укреплението ни беше малко и претъпкано. Вътре можеха да влязат само четирима души, и то пълзешком. Беше пълно с комари, а понякога ни навестяваха и змии.
Гласът на Балвант става по-сериозен.
— Не знам дали някой от вас е запознат с топографията на Чхамб. Областта е равнинна, но е прочута със сивите камъни и сарканда — буйна трева, толкова висока и гъста, че в нея може да се скрие танк. Точно оттам дойде врагът под прикритието на нощта. Преди да се усетим, отляво и отдясно имаше разположени минохвъргачки. Беше непрогледен мрак и аз нищо не можех да видя. Върху укритието ни падна граната, но успяхме да се измъкнем, преди да избухне. Когато излязохме от укритието, на всяка крачка ни посрещаха автоматични откоси от лека картечница. Започнахме тихо да се придвижваме, като вървяхме в права линия и се опитвахме да определим откъде идва огънят. Добре напредвахме и почти бяхме стигнали пакистанското укритие, където се намираше картечницата, когато точно зад гърба ми избухна оръдеен снаряд. Докато се опомня, Сукхвиндер и Раджешвар бяха мъртви, а Карнаил кървеше от нараняване от шрапнел в стомаха. Само аз се разминах с повърхностни наранявания. Бързо информирах командира на ротата за ранените. Казах му още, че във вражеското укрепление има разположена лека картечница, която бълва смъртоносен огън, и че ако не бъде спряна, ще нанесе сериозни щети на ротата. Командирът ми каза, че не може да жертва още един отряд и ме помоли някак си да я неутрализирам.