Онази нощ не можах да спя. Още на другия ден рано сутринта отидох в едно фотографско студио и попитах за цената на снимките. Фотографът ми изтърси някаква космическа сума, почти равняваща се на месечната ми заплата, аз му казах: „Аре баба, не мога да си позволя такава сума“. Тогава той ме посъветва да си купя един от онези евтини фотоапарати за еднократна употреба и сам да се снимам, а той да ми прояви снимките. Направих, както ми каза. Купих си апарата и помолих няколко случайни минувачи да ме снимат. Седнах на един мотоциклет пред Чърчгейт и се опитах да изглеждам готин като Амитабх Баччан във филма „Мукадар ки Сикандар“. Позирах, възседнал кон на плажа Чоупати, точно като Акшай Кумар в „Кхел“. Застанах пред хотел „Слънце и пясък“, позирайки като Хритхик Рошан в „Кахо на пяр хе“. Хванах празна бутилка „Джони Уокър“ в ръце и се опитах да изглеждам пиян като Шахрукх Хан в „Девдас“. Ухилих се пред Цветния фонтан, както прави Говинда във всичките си филми. Имах вече почти двайсет снимки, но лентата имаше трийсет и шест кадърни трябваше да я изразходвам, преди да я дам за проявяване. Затова реших да снимам интересни сгради и хора. Снимах гара „Виктория“ и Гейтуей ъф Индия, цъкнах едно красиво момиче на Морската алея, улових един старец в Бандра и даже хванах отблизо едно магаре в Колаба. Последната ми снимка беше на мургав мъж на средна възраст, седнал с цигара на една пейка в Махим. Пръстите му бяха обсипани с разноцветни пръстени. Чак след като натиснах бутона, осъзнах кого съм снимал току-що, и замръзнах.
— Какво искаш да кажеш? — прекъсвам го аз. — Някоя звезда ли беше? Да не е бил онази свиня Арман Али?
— Не, Мохамад, беше един човек, когото познаваш толкова добре, колкото и аз. Бабу Пилай, иначе казано, Маман. Човекът, който ни доведе от Делхи и едва не ни ослепи.
— О, боже! — закривам аз уста с ръка. — Позна ли те?
— Да, позна ме. „Ти си Салим, нали? Момчето, което ми избяга. Но този път няма да ми се измъкнеш“, извика той и скочи към мен.
Не губих време да мисля. Обърнах се и побягнах към главната улица. Тъкмо тръгваше един автобусни аз скочих него точно навреме, оставяйки Маман запъхтян на пътя.
Седях си в автобуса и си мислех какъв късмет извадих и познай какво стана.
— Какво?
— Автобусът спря на светофар и вътре нахлуха група хулигани с кърпи на главите, с мечове, копия и тризъбци.
— Божичко! Не ми казвай, че е било буйстваща тълпа?
— Да, тогава осъзнах, че сме попаднали насред местен бунт. Пред нас димяха останки от опожарена кола. Магазините бяха сринати, по паважа се виждаха петна кръв, улицата беше обсипана с камъни, пръчки и отломки. Шофьорът веднага изскочи от автобуса. Умът ми се вцепени от страх. Мислех си, че вече никога няма да видя такава страшна гледка. Чувах звуци, които си мислех, че съм забравил. В ушите ми отекваха писъците на майка ми, виковете на брат ми. Разтреперих се. Нападателите казаха на всички, че мюсюлманска сган била подпалила индуистки къщи и те сега отмъщават. По-късно научих, че всичко е започнало от дребна разпра за някаква чешма в гетото. Но мислите на хората бяха тъй обсебени от омраза, че само няколко часа по-късно горяха автобуси, подпалваха къщи и колеха хора.
„Всички си кажете имената. Индуистите могат да слязат, мюсюлманите да останат“, обявиха главорезите. Пътниците един по един съобщаваха имената си с треперещи гласове. Арвинд. Уша. Джатин. Арун. Васанти. Джагдиш. Нармада. Ганга. Милинд. Автобусът взе да се изпразва. Нападателите остро гледаха всички. Проверяваха жените за следи от червена боя на пътя на косата, задаваха и други въпроси на мъжете, за да установят религията им и дори накараха едно малко момче да си смъкне панталоните. Повдигаше ми се от тази варварска сцена, но и бях изтръпнал на мястото си.
Накрая в автобуса бяхме останали само двама пасажери: аз й един мъж две седалки по-назад.
Знаеш ли, Мохамад, когато във филмите се случва нещо такова, героят става и призовава тълпата към човещина. Казва им, че кръвта на индуистите и мюсюлманите има един и същ цвят. Че на лицето ни не пише към коя религия принадлежим. Че любовта е за предпочитане пред омразата. Знаех толкова много такива диалози и можех да ги изрецитирам, но когато действително застанеш лице в лице с диваците, забравяш всички думи. Мислиш само за едно. За живота. Исках да живея, защото трябваше да изпълня мечтата си да стана актьор. А сега и мечтата, и мечтателят щяха да бъдат изпепелени в един автобус в Мумбай.