— Това е белегът за голямо майсторство. Знаеш ли защо ме наричат Кралицата на трагедията?
— Защо, госпожо?
— Защото никога не използвам глицерин за сълзите си във филмите. Мога да се разплача по своя воля.
— Какво му е толкова великото на това? И на мен никога не ми трябва глицерин, за да се разплача — казвам аз на камериерката, когато Нилима се отдалечава достатъчно, за да не ни чуе.
Колкото повече опознавам Нилима, толкова по-добре разбирам защо я наричат Кралица на трагедията. Около нея се носи меланхолия. Дори в усмивката й долавям нотка на тъга. Чудя се за миналото й, защо никога не се е омъжила. Изглежда, няма истински приятели. Но понякога излиза и се прибира късно вечерта. Любопитно ми е с кого се среща. Съмнявам се, че има гадже или любовник, защото никога не се връща сияеща. Напротив, видът й е измъчен и потиснат и тя си отива право в стаята. Ето една загадка, която много бих искал да разнищя.
Чудна ми е и манията й за красота. Физическа красота. Изглежда добре, а прекарва часове в гримиране и гиздене пред огледалото. Тоалетката й е отрупана с кремове. Един ден се опитах да прочета етикетите им. Има кремове против бръчки, антицелулитни кремове, лосиони срещу стареене. Има капсули за сияйна кожа, хидратиращи кремове, подхранващи нощни кремове, стягащи кожата гелове. Банята й е пълна със сапуни със странни аромати, скрабове и маски за лице, които се предполага, че те правят да изглеждаш по-млад. В шкафчето й с лекарства има толкова нейни, колкото и на Мааджи — човешки хормони на растежа, кремове за стягане на бюста, мелатонин, антиоксиданти.
Накрая един ден й казвам:
— Госпожо, ако нямате нищо против, защо са ви всички тези гримове? Нали вече не играете.
Тя ме поглежда в очите.
— Ние, хората, които работим в киното, ставаме много суетни. Така свикваме да се гледаме с грим, че нямаме смелостта да се погледнем в огледалото и да видим истинското си лице. Помни, че актьорът е актьор до живот. Филмите може и да свършат, но шоуто трябва да продължи.
Чудя се дали го казва от сърце, или просто изрецитира реплика от филм.
Днес се случи нещо наистина чудесно. Мааджи почина в съня си. На осемдесет и една години.
Нилима поплака малко, после запретна ръкави да организира погребението. Сякаш почти цялата филмова гилдия се стича да й изкаже съболезнованията си. Тя седи стоически на дивана в хола, облечена в бяло сари и с лек грим. Разпознавам мнозина от хората, които идват. Има актьори и актриси, режисьори и продуценти, певци и автори на песни. Холът е пълен с посетители. Извивам шия да зърна знаменитостите, чиито снимки съм виждал в „Старбърст“ и чиито филми съм гледал на кино. Ще ми се да можеше Салим да е тук с мен. Но той щеше да бъде разочарован. Защото гостите не изглеждат като бляскавите звезди, познати ни от екрана. Не носят грим и крещящи дрехи. Облечени са в бяло и изглеждат невзрачни и навъсени. Дори онези, които са прочути с комедиите си.
Не знам как Нилима приема кончината на майка си. Но за мен отпътуването на Мааджи от този свят е като добре дошло облекчение след потискащ филм.
Месец след смъртта на Мааджи, Нилима ми предлага да заживея у тях. Знае, че Салим е живял с мен в чаула, затова продължава да плаща наема на стаята. Аз се местя в апартамента. Но не ме настанява в нито една от четирите празни спални. Дава ми малката стаичка за гладене.
Забелязвам, че след смъртта на Мааджи Нилима започва да излиза по-често, а понякога дори не си прави труда да се прибира нощем. Убеден съм, че се вижда с някого. Може би предстои сватба.
Събужда ме стържещ звук, идващ откъм хола. Звукът е съвсем слаб, но достатъчен, за да смути съня ми. Потривам очи и поглеждам будилника до себе си. Часът е два и половина. Чудя се какво ли прави Нилима, че се щура из къщата по това време. Изведнъж схващам, че може би любовникът й е дошъл и започвам да се вълнувам. Излизам на пръсти от стаята си и тръгвам към хола.
Стаята е тъмна, но вътре има мъж. Не прилича на любовник. Носи черна маска на лицето си с отвори за очите. В лявата си ръка държи черна чанта. В дясната му ръка има фенер, който е насочил към видеото. Сръчно разкача кабелите, взема видеото и го пуска в черната чанта. Вече ми е ясно, че не е любовник. Той е крадец. И аз изпищявам. Пронизителният ми крясък разсича тишината на нощта. Нилима Кумари се събужда и дотичва в хола. Това напълно обърква крадеца, който пуска сака и фенерчето и закрива ушите си с ръце. От писъка ми една стъклена фигурка пада от телевизора и се строшава.