— Какво става? — пита Нилима, останала без дъх, и включва лампата в хола. После вижда крадеца и също изпищява. Крадецът вече е почти оглушал. Пада на колене и започва да ни умолява.
— Моля ви, госпожо, аз не съм крадец. Дойдох само да огледам дома ви.
— Рам, донеси ми телефона. Веднага ще се обадя в полицията — нарежда Нилима. Бързо й донасям безжичния телефон.
Крадецът сваля маската си. Оказва се млад мъж с козя брадичка.
— Моля ви, госпожо, не се обаждайте в полицията. Аз не съм крадец, а студент последен курс в „Свети Хавиер“. Аз съм един от най-големите ви почитатели. Дойдох само да видя как живеете.
Забелязвам, че при тия думи Нилима видимо омеква.
— Не го слушайте, госпожо — предупреждавам я аз. — Този тип е крадец. Ако ви е почитател, защо краде видеото ни?
— Казвам ви, Нилима джи. Купил съм си касети с всичките ви филми, 114 на брой. Гледам по един всеки ден. Заради интензивната употреба видеото ми се повреди. Дал съм го на поправка. Но не мога да преживея и ден, без да гледам някой ваш филм. Затова ми хрумна да взема видео от вас. Самият факт, че гледам филм на вашето видео, ще направи преживяването още по-запомнящо се. Щях да ви върна видеото, когато ремонтират моето. Моля ви, госпожо, повярвайте ми. Кълна се в мъртвия си баща, че не ви лъжа.
— Това е лъжа, госпожо — викам аз, — по-добре се обадете в полицията.
— Не, Рам — отвръща Нилима, — нека първо да проверя дали казва истината. Ако е гледал всичките ми 114 филма, трябва да може да отговори на няколко въпроса. Добре, господине, кажете ми в кой филм играя ролята на селското момиче Чандни?
— Ах, как бих могъл да забравя, Нилима джи? Това е един от любимите ми филми. „Завръщане в селото“, нали?
— Точно така. Но този беше лесен. Кажете, за кой филм получих Наградата на Филмовия фестивал през 1982-ра?
— Този е още по-лесен. За „Тъмната нощ“, естествено.
— Божичко, прав сте. Добре, а в кой филм играх с Манодж Кумар?
— В онзи патриотичен филм, „Народът зове“.
— И него ли сте гледали?
— Казах ви, Нилима джи, аз съм най-големият ви жив почитател. Кажете ми, защо се съгласихте да изиграете тази второстепенна роля във „Вечна любов“? Винаги съм си мислел, че режисьорът не ви използва пълноценно.
— Удивително е, че питате за „Вечна любов“. И аз чувствах, че не биваше да се съгласявам да изпълня тази роля. Всички заслуги за успеха на филма бяха приписани на Шармила, и аз не бях оценена.
— Обаче бяхте фантастична в „Дъжд над Бомбай“. Мисля, че монологът ви в храма, след смъртта на баща ви, е най-паметната сцена от целия филм. Наистина трябваше да вземете Наградата на Филмовия фестивал за него, но вместо това ви я дадоха за „Жена“.
— Да. Ако трябваше да избирам между „Жена“ и „Дъжд над Бомбай“, вероятно аз също щях да избера втория. Трябва да призная, че знаете много за моите филми. Как се казвате?
— Ранджит Мистри. На двайсет и четири съм. Винаги съм искал да ви питам за „Мумтаз Махал“, който намирам за най-великия филм на всички времена. Онази сцена с раждането, когато умирате, и Дилип Сахиб, който играе императора, седи до леглото ви — вие го молите да ви даде обещание и после сваляте златната си гривна, но така и не му я давате — защо го направихте?
— Удивително! Вие сте вникнали във всеки детайл от филма. Ще ви отговоря на въпроса. Но защо седите на пода? Заповядайте на дивана. Рам, ти какво правиш с телефона в ръка? Не виждаш ли, че имаме гостенин? Върви да донесеш две чаши чай и бисквити. Та както ви казвах, когато се създаваше идейната линия на „Мумтаз Махал“…
Когато се връщам с две чаши чай, Нилима и крадецът се смеят и шегуват като двама отдавна изгубени приятели. Поклащам глава невярващо. Този мъж беше дошъл да я ограби и само защото е гледал няколко от филмите й, тя го черпи с бисквити и чай.
Започна като трилър, а се оказа семейна драма.
Една вечер Нилима ми казва:
— Рам, искам утре да се преместиш в чаула. Само за един ден. Нужно ми е малко усамотение.
— Но защо, госпожо?
— Не задавай въпроси — казва тя раздразнено, — просто направи, каквото ти казвам.
Получавам такива инструкции три пъти през следващите три месеца. Знам, че когато ме няма, тя забавлява любовника си, и не желае аз да разбирам. Затова следващия път, когато ми казва да преспя в Гатхкопар и да се върна на другия ден, аз не изпълнявам нареждането докрай. Отивам в Гатхкопар за през нощта, но вместо в седем часа сутринта, се връщам в пет и заставам пред апартамента. Естествено, в шест часа вратата се отваря и един мъж излиза отвътре. Висок, с почтено на вид лице, но кървясалите му очи и разрошената коса развалят цялостното впечатление. Облечен е в сини дънки и бяла риза. Държи пачка банкноти и запалена цигара в лявата си ръка, а в другата върти ключове за кола. Изглежда ми смътно познат, но не мога да определя откъде. Дори не ме поглежда, а направо слиза по стълбите. Влизам в апартамента чак в седем часа.